Нека и танковете да дойдат
След последното заседание на общинския съвет (не са заслужили главна буква) ме споходи „невероятното щастие” от бъдещата визия на съвършено еклектичната ни централна градска част – стърчащо недоумение, наречено паметник на ракетчика. Каква чест! Градът на Зографите всъщност е град на военната техника и ракетните установки. Но къде са танковете, питам. Нека и танковете да дойдат, за да завършим това съвършенство, наречено от самоковци „плошчадо” та да се знае коя е истинската ни гордост.
Преди две години във вестник Приятел прочетох фундаменталното изречение: „Самоковци са горди, че поставиха началото на развитието на ракетните войски с оперативно-тактическо назначение в България.” Петимна съм да видя днес поне един самоковец горд от този факт, ама на, няма ги. Че и хал хабер си нямат за някакви ракетни войски. Обаче, кметът и общинските съветници, всички бои боядисаха, та сал ракетната установка им остана.
Мили наши избраници, всеизвестен факт е тоталната липса на естетика във вашето виждане за цялостното оформление на градската среда. Примерите са навсякъде. Поставихте един срещу друг два паметника на Фотинов, без да ви е грижа, че въвеждате в заблуждение хората, които имат отношение към историята и личностите, заслужили памет и почит. Кой е истинският? Направихте паметник на Попангелов и го погребахте в черен мрамор. А целта беше безсмъртие, нали? Паметникът би имал своята стойност в гранит и в бяло. И някак си да се съотнася към всички изтъкнати самоковски „бели” спортисти, а те не са никак малко. Но за това е нужно да си прочел, да си видял и, най-важното, да си попитал знаещия. Вие обаче мразите да питате.
Градът ни плаче за планинска синхроничност. За смислено съвпадение между вътрешното и външното. Синхроничност, която извира от дълбокия източник на сътворението, подвластна на закона за единство. Градът ни има нужда да проектира невидимата нишка, започнала от самоковските зографи и, по силата на цивилизационните процеси, да ни доведе до уюта на малкия планински градец, обгърнат от зеленина и свежест, съхранил атмосферата на всичко, придобивало естетическа стойност през времето.
Отворете сетивата си. Музеят ни се задъхва от липса на пространство. Библиотеката ни продължава да обитава един помпозен соц коридор. Читалището се руши. До вчера и галерия нямахме. А вие пилеете време да търсите място за ракетни установки. Засрамете се!
Людмила ЦВЕТКОВА
Отворихте дума за паметника на Петър Попангелов – старши. Аз съм малко по млад, но съвременник и почти комшия с този известен и обичан наш съгражданин. Въобще не прилича тази издължена слаба фигура, с друго лице на Пепо. Първото което ми направи впечатление е излишното наблягане на някои моменти във фигурата, като че ли това е манекен на мъжко бельо. Скиорите, особено преди време не са изглеждали така от кръста надолу, освен състезателите по дълго бягане. Права е авторката на статията, че много по подходящо би било паметника и облицовката на постамента да са в бяло, като паметник на човек отдаден на „белият“ спорт. Не ни върви на паметници и това е! Както и на фонтани! Както и на…!
Некадърността, алчността и простотията управляват /унищожават/ тоя нявга цветущ град, и няма край и няма край на шир и длъж.