Актьорът Никола Балабанов пред картините на Слави Генев: Скоро забравихме, че е люта зима и че вън на площада всички дяволи са си дали среща
Публикуваме разказа на актьора от Народния театър Никола Балабанов за творчеството на художника Слави Генев, поместен във в. „Литературен глас“, бр. 343, 24.02.1937 г.
„НА ГОСТИ
Художникът Слави Генев е сега учител в Самоковската гимназия. Той е познат на софийската публика най-много по едновременните карикатурни скици из списанията и от участията си в някои изложби на картини.
Преди няколко дни го намерих в един ресторант в Самоков. Денят беше студен и на широкия площад вятърът лудо гонеше снежинките. Хората, загрижени и изплашени като невестулки, прекосяваха площада и се скриваха по къщите и дюкяните.
Беше ми мъчно, че тук, сред тоя мраз и тая глухота, Слави Генев трябва да се бори за парче хляб. Чудех се как да узная дали отчаянието му не е стигнало до самоубийство.
След представлението „Върху плаващия лед“, за което бях в Самоков, се събрахме пак да си поговорим. При нас дойде и председателят на читалището г-н Чобанов и старият ми познат Димитър Спасов – Брадата.
Разговорът, разбира се, тръгна подир изкуствата. Театър, Художество, Щъркелов, Развигор, Андрей Николов, Ботев, Захари Стоянов и пр.
Току изведнъж Слави Генев рипна от масата:
– Кольо, вземи артиста Борис Михайлов и тръгвайте след мен…
„Брадата“ ококори очи:
– Значи – капан… ще офейкате нанякъде?
– Няма… докато изпиете по канче – тука сме. Само за десет минути.
И тръгнахме по заснежения площад като вълци. Вятърът ни засипваше със сняг.
– Ще ви заведа в къщи. Искам, ей така, и други хора…Една проверка…Само един момент…А?
Тъкмо мислех да го моля да се върнем назад, Генев се спря пред една врата и с една мефистофелска усмивка каза:
– S’il vous plait, господа, буюрунус. Тук живея.
Аз си мислех я някоя с 19 билки ще изкара, я луканка някоя особена ще ни даде да опитаме, а то – въведе ни в една стая, пълна с пейзажи! И четирите стени покрити с картини. А в ъглите и по масите наредени цели диплузи платна.
Рекички, улици, къщи, райски кътчета, дворове, планински пътеки, облени от слънце, кьошкове, прохладни вадички, бухнали дървета, слънце и въздух, и светлина, светлина…
Всички мълчахме. Борис Михайлов се опита по правилата да каже на художника няколко топли думи, но тутакси разбра, че е по-добре да си мълчи.
Скоро забравихме, че е люта зима и че вън на площада всички дяволи са си дали среща.
Малките светли улички, пъстрите къщурки и стени, веселите горски поточета и полянки радостно бяха запели. Идеше ми да легна на голия под и да се смея, и да викам сред гората, да прегърна веселите листа на тия дървета и да дърпам клоните им, после бързо-бързо да мина с разперени ръце ей по онова козе мостче и да легна на зелената трева сред полянката…
Когато се връщахме на площада, дяволите си бяха отишли. Струваше ми се, че вървим по слънчевите улички и каменни тротоарчета на Слави Генев.
В ресторанта Чобанов и „Брадата“ ни погледнаха въпросително – наистина трябва да сме имали вид на хора, които са пили ракия с 19 билки…
Скоро художникът Слави Генев ще се яви с картините си пред Софиянци и аз съм убеден – много, много ще се радвам, че съм написал тия редове..“
Всеки, изправил се пред картините на Слави Генев, е изживял чудото да забрави, че вън е люта зима и на площада в Самоков всички дяволи са си дали среща. Чудото да се разходи по малките, светли улички, покрай пъстрите къщурки и стени, да чуе песента на веселите горски поточета и полянки. И ако трябва да напиша една единствена дума за творчеството на Слави Генев, то тя е ВЕЧНОСТ!
Лилия Кинина