Червеният мост плаче

Червеният мост плаче за ремонт, потънал в мрак.

Мостът корозира, влагата и ръждата го разяжда, боята на много места е паднала и олющена.

Гледката от далече вече бледнее, мостът изглежда избелял и порозовял, сякаш остарял.

Светлинките по въжетата – светещите лъчи отдавна вече не светят.

Не дай си Боже, пък да мине някоя дама на високи токове и току виж и останала обувката в желязната решетка за отводняване.

Ежедневно по него минават хиляди пешеходци, майки с детски колички и колоездачи. Мостът свързва най-големият квартал „Самоково“ с центъра на града и поема почти целият трафик на преминаващите.

Недостатъчната и некачествена асфалтова настилка на много места прави решетките сякаш излишни и неизползваеми по предназначение.

Наложително е веднага до настъпването на зимните месеци да се преасфалтира и поднови, като се направи с наклон, за да се оттича водата, а не да се образуват локви по нея, както в момента се случва след всеки дъжд. Особено неприятно е през зимните месеци, когато се стъмва рано, а мостът е потънал в локви или е целият на „ледени бабуни“ и е ледена пързалка.

Всяка вечер луната осветява с чудна светлина Искъро, градо, Ридо, Лаго , ала с носталгия тукашните си спомнят за чудните изкуствени светлинки по въжетата на моста – светещите лъчи към небето, стоплящи душата и сърцето на млади и стари, и виждащи се от близо и далеч. Внасящи поне малко топлинка в мрачните и студени дни през есенните и зимните месеци.

Наложително е да се вземат спешни превантивни мерки, за ремонт на моста и общинските съветници да внесат предложението най-кратък срок. Не бива да се допусне да станат инциденти и постфактум да се вземат мерки.

Червеният мост не е жив човек, ще поплаче, ще поплаче за грунд, боя, ремонт и светлинка, и ще му мине.

Ала всеки, който има път по него да внимава – кога и де ще мине?!

инж. Ирина Николова