Памет за Мария

Отиде си от нас, тъй както живя – тихо и достойно. Изпратихме я шепа хора, невярващи в ставащото. С нея сякаш си отиде оня Самоков, който тя ни преоткриваше с помощта на безценния си архив. Богат на личности и високи възрожденски пориви, на които и самата Мария беше въплъщение. Дори и напоследък, когато видимо не беше добре, тя никога не се оплака, а продължи да идва в библиотеката всеки божи ден. Мястото й ще остане незаето. Смея да кажа, че и ние, и колегите от Музея, осиротяхме.
Родена в семейството на художника Христо Йончев-Крискарец и Люба Ксенофонтова Смрикарова, тя е наследник на най-видните самоковски фамилии, знакови имена за Самоков. След 40-годишна работа като агроном,а после и директор до 1988 г. в Държавната опитна станция по овощарство в Дряново, се завръща в родния Самоков, където се посвещава на културното му наследство. Тя не само обработи богатия архив, наследен от предците си, но създаде частната музейна сбирка „Златен извор” и превърна дома на опълченеца Иван Чичанов, с чиято внучка свързва живота си нейният брат Зафир Йончев, в търсено и необходимо място – място за изследователи, студенти, ученици. Тя беше живата история на родния си град, последната инстанция, до която непрекъснато се допитвахме. Почти няма факт от богатото историческо минало на Самоков, за който тя да нямаше данни – статии, писма, снимки. Мария не се скъпеше да раздава бисерите от тежката огърлица на миналото на своя град, но и нещо повече – нейните търсения бяха символ на задълбоченост и достоверност, присъщи за предците й.
Така и не видяха бял свят готовите й трудове – „Главната улица на Самоков”, „Кореспонденцията на Христо Йончев-Крискарец”, „Река Бистрица” и „Летопис на туризма в Самоков”. Общинският съвет даже гласува пари за труда й за Мусала… Длъжници сме на тая неуморна жена, която до сетния си ден бе изпълнена с идеи и творчески замисли. Баща й си има неръкотворен паметник – Йончевото езеро, но то принадлежи на цялото им семейство, и най-вече на нея, защото Мария бе символ и на оня Алеков ентусиазъм и идеализъм, що се отнася до Рила и до българската природа въобще. Страстен турист, тя посвети голяма част от усилията си за осветляване историята на туризма – по нейна идея в Туристическата градина се поставиха паметни плочи на създателите й, пак по нейните архиви се възстанови Клековата хижа край Мусала. И колко още, и колко още, и още… Местният печат трудно ще запълни липсата на перото й, символ не само на висока компетентност и почтеност, но и на будно гражданско чувство.Ще липсва на всички, за които Самоков не е просто географско понятие, а територия на Духа.
Поклон, Мария! Ще те помним! И ни прости…
Мирослава Мирчева