Памет за Васил Чакъров – ЧАК
На 30 април той щеше да навърши 85 години…
Остави огромна празнота след себе си. Казват че човек е жив, докато има кой да го помни. Семейството му, което го боготвореше, стотиците ученици, минали през строгата му ръка на учител, многото герои на безбройните му шаржове и карикатури, малцината приятели и хилядите ценители на творчеството му – огромно по обем и стойност.
Момчето от кюстендилското село Багренци остана докрай горд със селския си корен, извор на вдъхновението му. Неговият земляк – Владимир Димитров-Майстора бе олтар, пред който той стъпваше на пръсти, Кочо Щъркелов, богът на акварела, бе връх, към който цял живот се стремеше. От първата си самостоятелна изложба в Кюстендил през 1973 г. до последната, той остана фанатично верен на високите си критерии за изкуството и живота.
От малката стаичка в „Самоково“ общуваше със света и вселената и в никакъв случай не допусна да се превърне в провинциален творец. Изключителен ерудит. Не познавам друг художник с такива енциклопедични познания за художници, писатели, поети, и още повече – с радостта да ги споделя. Изтупа от прахта забравените самоковски майстори и ги показа на самоковци, а рубриката му във вестник „Любословие“ и до днес е ненадмината. Превърна жилището си в уникална галерия, където всеки сантиметър бе зает от колекцията му, изстрадана и преживяна от невероятните Цветанка, Росен и Домника. Художник, поет и философ. Само творец от неговата мярка и с неговото изумително чувство за хумор може да отбележи своята 50-та годишнина с… изложба карикатури, сякаш за да ни каже колко е преходно всичко. А за „Рисунките от кашона“ казваше: “Един стадион няма да ми стигне да покажа всичко, което съм нарисувал“.
Само „Копачки“ да ни беше оставил, стига за цял един живот, да не говорим за акварелите, пред които ти спира дъхът и между които има истински шедьоври . Единственият самоковски художник, носител на националната награда „Захарий Зограф“, почетният гражданин на Самоков, в последните дни на живота си сякаш забрави хапливият си език и предпочете мълчанието, с което толкова много ни казваше… Животът му в българското изобразително изкуство ще е дълъг, защото всяка черта, излязла от ръката му, е белязана с ярък талант, мисъл и болка. Благодаря ти, ЧАК, че ме допусна на прага на твоята Светая Светих. Поклон!
Обичаме те!
Автор: Мирослава Мирчева