Любомир от рода на извисените
Когато бликне, изворът си намира път и тръгва към жадуващите. За мен изворът бликна преди много, много години. Детската ми любознателност бе провокирана от словото, а словото ми бе поднасяно като магия. Ден след ден. Магьосникът – учителят по литература. Млад, красив, респектиращ. И висок. Много висок. До днес той си остава най-високият. Във всякакъв смисъл. Висок като талант, като дух, като мъдрост. Едновременно с това скромен, смирен и безкрайно човечен. Трите години с моя учител Любомир Малинов вдигнаха летвата толкова високо, че последващите преподаватели по литература ми останаха длъжници.
Следващата бликаща магия бе театърът. Театърът като зрелище, но и като драматургия. Литературното поприще, колкото и обичано, се бе оказало тясно за талантливия мечтател. Любомир Малинов, израснал още повече, дръзна да завладее театралното изкуство. Още преди да се е дипломирал като театрален режисьор, покоряваше голямото изкуство. Неговата интерпретация на Шекспировата „Дванайсета нощ“ бе високо оценена от забележително жури и го изстреля там, където са майсторите. Със своята естетика на изразяване и дълбоко театрално внушение неговите спектакли се превърнаха в университет за театър. Завладяващи, затрогващи, провокиращи. Новаторски и дръзки, те останаха емблема в историята на самоковския любителски театър. Снежната кралица, Опера за три гроша, Няма да платим-няма да платим, Ветрилото, Сън в лятна нощ, Комедия от грешки, Осем жени, Жорж Данден, Великденско вино, Дерето на елхите. Аплодирани и награждавани, представленията му бяха образец на съвършенство откъм сценография, музика, мизансцен, актьори. А вместо билети зрителите получаваха покана за театър, надписвана лично от него. Той не само правеше театър, но и учеше на театър. В дългия творчески процес откриваше млади таланти и, шлифовайки ги, им показваше пътя към професионалното изкуство. Малинов продължаваше да има своите ученици, с които говореше за изкуство, съотносимо към природата и човешките взаимоотношения. Към Вселената и Бог. Към невидимото, но осезаемо пълноводие на духа. Постепенно изворът се бе превърнал в пълноводна река, а от всички страни бълбукаха свежи притоци.
А когато се появи бездарието, в опит да смачка таланта, мръсните им ръце не успяха да омърсят дори сянката му. Защото Любо Малинов бе от съвсем различна порода – тази на извисените.
Бъди честит в своя юбилей, Учителю!
Людмила Цветкова