Журналистът Христо Христов представя книгата на Георги Манов „Черната скала”

Черната скала е природен феномен в Рила, на около час път от Боровец по пътя за хижа Заврачица. Разстоянието от върха на скалата до каменистото й подножие е 135 метра – пропаст след отвесен скат. Там без съд и присъда след 9 септември 1944 г. са избити десетки мъже от новата „народна власт” от Самоков и селата Бели Искър и Белчин.
В ръцете си държа една малка книга „Черната скала“ на Георги Манов, превърнала се отдавна в библиографска рядкост, свидетелство за съдбата на избитите.
Получих я случайно. Подари ми я Райко Масларски през ноември 2014 г., с когото се запознах по време на организираната от отец Паоло Кортези в гр. Белене кръгла маса „Свидетели на вярата през комунистическия режим”.
Г-н Масларски ми е написал следното посвещение, което споделям с читателите на desebg.com, защото смятам, че то е много важно:
„Г-н Христов, давам ви тази книга, защото при вас ще е по-полезна за хората. Едно време нашите родители, пострадали от комунистическите зверства, ни учиха да забравяме. По този начин искаха да оцелеем. Уви, ние оцелявахме като индивиди, но паметта българска – не.”
Неговият дядо по майчина линия Сотир Христов Ахтаподов, също е сред жертвите на Черната скала.
Авторът на „Черната скала” Георги Манов е направил точно това – обърнал се е към паметта за събития, които по времето на комунизма са табу.
Георги Манов е роден през 1934 г. в Самоков. Завършва Самоковската гимназия „Константин Фотинов”, Военното училище „Васил Левски, българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, а от 1961 г. г. се посвещава на журналистическата професия.
Когато идва 9 септември 1944 г. той е 10-годишен. Макар и животът да му се стича така, че в продължение на 34 години да е далеч от родния Самоков, през 1988 г. се завръща и решава да опише историята на хората, намерили смъртта си под Черната скала.
„Реших, че мой човешки и творчески дълг е д изясня „тайната” на Черната скала, да установя откъде започва зловещата мълва и какви са фактите”, пише той в краткия предговор.
Когато две години преди краха на комунистическия режим той започва своето проучване не се надява да открие документи. „Разчитах на паметта на сродниците на избитите, сковани 44 години от мразовития дъх на страха за собствения си живот”, пише Георги Манов. „Постепенно мнозина се отърсиха от страха и проговориха”, допълва той.
Той обаче започва с описание на екзекуторите. „В тези години на юношеството и първата ми младост имах възможност да срещам, да гледам и слушам някои от „героите” на след деветосептемврийските кланета. Те бяха навъсени, мрачни мъже, неразговорливи. Без изключение – пияници. Под влиянието на алкохола буйстваха, ругаеха, биеха. И не рядко не без гордост разказваха „подвизите” си при изтезанията и убийствата на „гадовете”, посочва авторът, запазил ясен спомен от тези години и допълва:
„Още приживе почти до един ги настигна възмездието на провидението: умираха трагически, в мъки. Неколцина се самоубиха. Сякаш проклятие стигна и до потомството на някои от тях.”
Движещата сила за убийствата в кървавия септември на 1944 г.
Макар и сбито Георги Манов представя мотивацията за масовите чистки след 9 септември 1944 г. „Най-често срещаната и чувана дума в онези дни беше СМЪРТ! Даже и песен се пееше:
„И в новия кървав септември
Кълнем се: ще бием врага!”
Той припомня поверителната кореспонденция на Георги Димитров и Вълко Червенков от Москва с указанията за масовата чистка.
Георги Манов се връща към написаното в партийния орган на БКП в. Работническо дело” от първите дни след 9 септември 1944г. Там, например, открива статия от 25 септември , озаглавена „Отмъщение”. В нея намира следния призив: Стреляйте верно, забивайте ножа по-дълбоко! Цялата страна ви гледа със затаен дъх”.
„Геноцидът е предначертан, обмислен, насочван и ръководен отдалеч – от Кремъл”, е убеден авторът.
В окръжно №6 от 2д септември, публикувано на 22 септември в „Работническо дело”, на местните комитети на Отечествнеия фронт се възлага задачата за съставянето на списъци на обречените.
Жертвите
В хода на своето журналистическо разследване Георги Манов стига до заключението, че безследно изчезналите в есента на 1944 г. от Самоков и околните села са около 60-70 души. Той поименно достига до 50 души.
В книгата те са изброени. Онова, което е изключително ценно са спомените на родствениците, които авторът записва и предава в книгата. Те общо са 13. Ето един от тях:
„През лятото на 1944 г. и на 1945 г. ходех с други деца – воловарчета от село Радуил, нагоре по коритото на река Сливница, та чак до черната скала. И насетне, като ловец, пак съм ходил. През пролетта на 1945 г. идеше смрад. Беше завардено. Като се заесени, се виждаха тук-там човешки кокали. На едно место – два черепа из камънаците в реката намихме. Единият имаше дупка, кръгла, като от куршум, отзад – на тила. После човек от кметството беше ходил да събира кокалите и черепите, ака къде ги е заровил – никой не знае. Един нашенец случайно станал свидетел как са бутали хората от връх скалата.”
Георги Манов описва и първия помен в памет на жертвите – на 13 май 1990 г. Никога дотогава не е имало масово поклонение на Черната скала. Той описва хората, предвижващи се с автобуси, леки коли, каруци и пешком. „Върху каменната гръд на Черната скала бе забетониран внушителен железен кръст в черно. С надпис върху табелата „В памет на избитите тук жертви на червения терор.”
Предава и спомени на хора, публикували своите спомени в местния печат след 1990 г. Както и срещите му хора, които са проговорили след това. В тези разкази разбира, че не само Черната скала е лобно място, а и избивания са извършвани и в местността Милкин лаг край село Белчин.
Накрая Георги Манов прилага и спомените на деветосептемврийци за първите дни през есента на 1944 г.
На последните три страници е публикуван Списък на безследно изчезналите през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. в Самоков и околията. Авторът отбелязва, че списъкът е непълен. След проучваното на Георги Марков не е правено друго подробно проучване за жертвите на режима в Самоковско.
Публикувано в desebg.com