Роденият в Самоков виден български генерал Тодор Кантарджиев – част III-та
В кратка поредица сайтът ни представя видният български военоначалник и пълководец генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев. Показваме едно по-малко познато лице на Генерала – чрез някои от многобройните книги, чийто автор е.
През 1925 година в София излиза от печат книгата му Баба Сара – за живота на една твърда християнка и високо добродетелна жена. Живо и завладяващо Генералът разказва не само за битието на Сара, но и за традициите, обичаите, моралните норми в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Животът на Кантарджиевия род се преплита прелюбопитно и с живота на град Самоков.
Сара, не без скръб, се раздели със семейството си, напусна хубавия роден град Самоков и отиде да живее на село. Но тя не беше вече презрена заходена, (възрастна) мома, а млада, обичана стопанка. Тя каза сбогом и на бедността, която я беше измъчвала около 25 години.
Когато на някоя жена се явеше голяма нужда от нещо и като не можела да намери помощ си казвала – „кю ида при баба Сара. Тя никого не е върнала, няма и мене да върне с празни ръце“. Сара изслушвала молбата, веднага я удовлетворявала и обикновено казвала – „ке дойдеш, кога влезе и вземеме, нещо да ми сработиш“. Идеите на баба Сара относно честния, благословен и благотворен човешки труд били като на бащите и дедите ни. Те се покривали със стиховете на безсмъртния народен поет Иван Вазов:
Да работим! Няма тук оръжье
по-велико, силно от труда,
само то е вярно и не лъже,
свят ломи, победно и всегда.
Да работим дружно и съгласно…
Час изгубен е изгубен век.
На живота във морето бясно
труд е наший Ноевий ковчег.
Ако в някой дом се поражда някакво недоразумение и двете страни отиват да разкажат на баба Сара и да чуят мнението ѝ. А тя изслушвала внимателно и двете страни, след което без никакво стеснение и заобикалки казвала коя страна е права и коя крива. Баба Сара винаги ги съветвала да се разберат и помирят, за да не им се смеят хората и да се радват душманите.
Сара никому не отказвала услугите си. Милосърдието ѝ печели още от млади години сърцата на хората.
Времето минава и заминава. Младата, здрава, стройна и красива мома Сара става невеста Сара, кака Сара и най-после баба Сара. Сърцето ѝ отслабнало много. Често се оплаквала, че „нещо като пиле ѝ хвъркало под лъжичката“. На 31 март 1925 година тя приема светото причастие и на 1 април, само след неколкодневно постоянно лежане предава Богу дух. На опелото обширната, хубава селска църква, която Сара редовно посещава цели 50 години е буквално препълнена от стеклите се костенски селяни и селянки. Дошли сродници от София, Самоков и близките села.
След погребението, младият тогава бъдещ генерал, получава видение свише. Седнал под стария бряст, който в раззеленената си, грамадна, красива корона дава подслон на сладкопойните игриви птички, а под шарената сянка – покой на уморените душевно и физически земни твари, той си пожелал да бъде като птиците. Повдига поглед към небето – необятна за човешкия ум тайна и пред очите му се разкрили обрасли с дъбова гора хълмове, а насреща му идвали две жени, другарки на Сара. „Тя никому зло не е направила, а през целия си живот само добрини е правила“, казала неразделната ѝ другарка баба Марта. “Тя е светица“, додала другата. „Не гледай, не е ли като заспала. Тя не прилича на мъртвец“.
Пред погледа му се разстилат красотите на България. Величествените планини, прекрасните равнини, буйно шуртящите бистри реки, пръскащи искрящи капчици вода водопади, омайно чаровната българска природа.
Тодор е погълнат от звучните думи на твърдата християнка и благодетелна жена – „Бог и България, Бог и България, пак Бог и България и все Бог и България. За тях трябва всички да живеем и ако трябва за тях всички, като един, да умрем, като Христа и падналите за родината юнаци на земята, за да живеем вечен, щастлив живот, там горе на небето! „ Тия боговдъхновени чувства стават и са били всякога земния идеал, човешкото верую на генерал Тодор Кантарджиев. Тях е проповядвал до последния си дъх, докато спира сърцето му, което е пълно само с безгранична любов към всемогъщия Бог и безподобната на света райска благодатна България.
С молитвата – Боже, пази и направи щастлива България, завършва книгата си генерал Кантарджиев.
Публикацията е по материали, любезно предоставени ни от сродниците на генерала сем. Милка и Никола Кантарджиеви