Иван Кръстев за Русия, Украйна, корупцията и капаните пред демокрацията

Едно от нещата, които ми правят изключително силно впечатление, е как хората се опитват да разберат случващото се около нас, свързвайки го с различни исторически юбилеи, с това какво четат и какво гледат в момента обществата. Все повече си мисля, че ако промените през 1989 г. не бяха се случили на 200-годишнината от Френската революция, думата революция нямаше да бъде използвана толкова често. Ако Майданът се беше случил не през 2014 г., а през 2017 г. – на стогодишнината от болшевишката революция – навярно интерпретациите щяха да бъдат други. От тази гледна точка всичко онова, което ни се случва през 2014 г., кара хората през цялото време да си мислят, че големият проблем е да не направим нещо, за което всички ще съжаляваме. Тъй като 1914 г. е годината, в която Европа извършва своето колективно самоубийство с началото на Първата световна война.
Затова има четири въпроса, на които ми се иска да се спра.
Първият от тях е защо Путин анексира Крим. Не става дума просто за това, че Русия задържа властта си върху Крим, тъй като след започването на кризата мнозина очакваха, че това ще се случи, но те очакваха то да има формата на руското присъствие в Южна Осетия или Абхазия. Защо една Велика сила реши да тръгне към териториално разширение? Става дума за Велика сила, която не страда от липсата на територии. Моят отговор е, че става дума за много силно съобщение, за съобщение, което казва, че светът се е променил и е вече друг, че светът е различен. Бях в Москва преди три седмици и там е особено силно усещането, че историята се е обърнала, че нещо е свършило. Шокът, който изживя Европа, също е свързан до голяма степен с факта, че мнозина европейци имат същото усещане – усещането, че нещо е свършило. Изведнъж се появява едно много силно съобщение, което казва, че онова, което беше светът преди 15 или 20 години, вече не е реално.
Второто, което ми направи много силно впечатление: ако погледнете социологическите проучвания, ще видите, че в момента подкрепата за Путин е най-висока в градовете, които протестираха срещу него. Изключително силна е подкрепата за Путин в Москва и в Санкт Петербург – в два града, в които само преди 2-3 години имаше масови демонстрации. Защо казвам това? Изглежда свикнахме с идеята, че политиката не е нещо, което произвежда смисъл – тя трябва да прави хората по-богати, по-свободни, но те не търсят смисъл в нея. Оказа се, че нещо толкова символично като връщането на Крим успя да произведе голяма промяна в обществените нагласи в Русия, защото именно търсенето на някакъв вид колективни ценности се оказа изключително важно за руското общество.
И тук се появява третият въпрос – Защо Европа се оказа толкова объркана в момента, в който трябваше да реши какво да прави? Този въпрос не е пряко свързан с руската политика, той е много повече свързан с това какво става вътре в нашите общества. Едно от нещата, които се случват в нашите общества, е склонността ни да се държим към всяко нещо, което не ни харесва, все едно, че то не съществува. Второ, опитваме се да си намерим всякакви обяснения, които да ни накарат да повярваме, че нищо не трябва да се прави. Голямото предизвикателство на Путин към Европа е в неговото твърдо убеждение, че тя изживява не просто институционална и политическа, а дълбока културна криза, че Европа, такава, каквато изглежда сега, не би могла да устои, че ще има друга Европа. Неслучайно той покани част от крайнодесните политически партии от ЕС, заявявайки, че това е реалната Европа: “Вие живеете в един свят, който е напълно изкуствен, този свят не може да се удържи”. Това ми се вижда много по-важно, отколкото всички военнополитически измерения, за които става дума по време на украинската криза.
Последният въпрос, свързан с Украйна, е следният: Как стана така, че една революция, която беше силно антиолигархическа по своя характер, завърши с това, че легитимира властта на олигарсите? Тук не става дума единствено за новоизбрания президент на страната, а за това, че губернаторите на почти всички големи украински провинции са хора с доходи над 1 млрд. долара. Оказа се, че анексирането на Крим лиши украинците от възможността да имат антиолигархическа платформа. Същите тези олигарси, срещу които протестираха украинците, станаха най-голямата гаранция за това, че Украйна ще остане независима и цялостна. Казвам всичко това, защото ми се струва, че част от проблемите, пред които сме изправени, са свързани не просто с това да защитаваме едно или друго нещо, а да се опитаме да разберем какво се случва в собствените ни общества.
Съществуват две тенденции, които ми се струват еднакво опасни. Едната е в тоталната банализация на всеки проблем, който възниква – на европейските избори една трета от Европа гласува по начин, който е проблемен за мнозина, а основното съобщение е: “Вижте, нищо не може да се случи, защото тези хора ще бъдат институционално неефикасни в Европейския парламент”. Другата е в тоталната драматизация – фашизмът се завръща, Марин льо Пен е фашист… – в създаването на някаква морална паника, през която да реагираме. Навярно все пак съществува и нещо по средата, което да е по-различно от банализацията и моралната паника. Нещо, което би ни дало възможност да говорим за случващото се извън сравненията с книгите и историческите юбилеи, които честваме и които ни позволяват да видим какво става в собствените ни общества.
*Изказване на дискусията с участието на Адам Михник “Европейските капани пред демокрацията. Русия, Украйна, корупцията”, която се проведе на 29 май 2014 г. в Аулата на СУ “Св. Климент Охридски”.