СамокоВест

Виктор Варошкин по пътя на свободните души – самоковецът стъпи на емблематичния връх Серо Торе в Патагония

 Breaking News

Виктор Варошкин по пътя на свободните души – самоковецът стъпи на емблематичния връх Серо Торе в Патагония

Виктор Варошкин по пътя на свободните души – самоковецът стъпи на емблематичния връх Серо Торе в Патагония
януари 12
20:07 2016

varoshkinВиктор Варошкин и Мартин Маровски са първите българи, които стъпиха на върха Серо Торе в Патагония. На връх Йорданов ден, в 16 часа местно време, двамата млади мъже постигнаха една от мечтите си – да изкачат короната на Патагонските Анди.
Серо Торе е едно от най-големите предизвикателства за алпинисти от цял свят. Той е най-високият от четирите върха по протежение на източния ръб на Патагонската ледена шапка, разположен на границата между Чили и Аржентина.
Въпреки височината си от едва 3128 м., се смята за един от предизвикателните върхове заради техническата си сложност, суровия климат и ледената му шапка, оформена от постоянните силни ветрове в южна Патагония. Скоростта на ветровете редовно достига до над 200 км/ч.
Българската експедиция „Опашката на дракона“ 2015-2016 започна на 2 декември 2015 година. В храбрата четворка влизат преподавателят по алпинизъм, планински водач и многократен републикански шампион по алпинизъм Мартин Маровски, който е и ръководител на групата, републиканският вицешампион по алпинизъм Григор Вътев, Виктор Варошкин – автор на едни от най-трудните традиционни спортни маршрути в България, и Руслан Вакрилов – един от най-добрите български екстремни фотографи в областта на катеренето и алпинизма.
„Българските катерачи за пореден път доказаха, че мечтите и амбициите им нямат граници“, се казва в съобщение на Школа по алпинизъм и катерене.
Очаква се експедицията да приключи на 5 февруари. Катерачите са започнали нов проект – прокарване на премиерен български маршрут по една от сателитните скални игли Ел Мочо.
Успоредно с това, те заснемат и документален филм, отразяващ суровите условия в Патагония и трудностите, с които се сблъскват ежедневно.
Ето какво написа Виктор Варошкин за първите патагонски дни на българската катерачна експедиция , публикувано в Списание 360.
“Пиша от чужд телефон. Моят потъна в цепнатина на ледника, докато позирах до Серо Торе. Порив на вятъра го хлъзна от крехката композиция от камъчета, осигурили правилния ъгъл на заснемане и той падна в единствената трийсет сантиметрова цепка наоколо. Пълна с вода. Заклещи се в стеснение на метър под повърхността. Като пристигнах на мястото мехурчетата още бълбукаха. Представям си как съм изглеждал отстрани – героичната ми поза бива деформирана от внезапно хлъзналия се телефон, който се е очаквал да я заснеме.
Първа мисъл: Викторе, ти си гений.
Втора мисъл: да му … ……
Отне ми около два часа, една рейка от палатка, едно сечиво, многократно измръзване на пръстите. Трябва да разширя цепката. Пляскам със сечивото в локвата, която ми скача в отговор и ме прави чисто мокър. Бъркам с ръце, едва пипам телефона, кръв се разтваря във водата, пръстите ми изтръпват от студа и вече не знам дали пипам телефона. Вадя ги да отвърнат и пак бъркам. Серо Торе се извисява над мен. Тихият титан от пантеона на Патагония ме наблюдава как съм се надвесил над една локва, като детенце над пластмасов трактор, аз я пляскам, тя ме плиска. Бъркам вътре с рейка, сечиво, пръсти, разфасовам леда. Надолу сечивото не действа – водата убива скоростта. Пъхам остър камък, върху него плосък камък и отгоре удрям с камък. Или разбивам цепката в дълбочина, или си довършвам телефона. На Серо Торе сигурно не му се вярва, че принципно съм се запътил да го изкачвам. На мен също.
Защо се стигна до тук и защо съм сам?
Приятелите ми продължиха с тежките денгове към Норуегос, базовия лагер от изток на Серо Торе, отстоящ на още ден път от основата на западната стена и нашата линия. Аз се връщах към Ел Шалтен заради стара травма, която не искаше да приеме, че сме скъсали и искам да я забравя. Как се стигна до болката? По обичайния път на претоварването. Ето как:
Приготвяме се да навлезем в националния парк. По пътя ни среща един грък, съветва ни да се върнем и да си направим нужните регистрации за навлизане. Когато си изнасял багажа към Фиц Рой, направили компромис с него. Ще направят и с нас, казваме си.
Четири километра по-късно:
– Моля, покажете пропуските си (на испански)
– ?
– Please show me your registrations.
Казваме нещо, което смислово се събира в „Немаме“.
– Какви пропуски? – Правим се на ударени ние.
Следва разговор, който може да се редуцира до следното:
– Пуснете ни да продължим.
– Няма!
– Пуснете ни да продължим.
– Няма!
– Пуснете ни да продължим, прозорецът от хубаво време свършва утре.
– Няма!
Поглеждаме си часовника – 15:40. В 17:00 офисът за регистрации затваря. Аз и Марто хукваме да тичаме на обратно (4-5 км), а двама остават с тежките денгове. Хрумва ни да осъществим логистична маневра „Бай Ганьо“ – да се скрием малко по-надолу в гората, да я изчакаме да отмине, да я заобиколим по фланга и да се върнем в изходна позиция. Отказваме се. Рейнджърът беше много отдадена на каузата жена и знаехме, че ще се обади в офиса да ни провери. Така и направи. И така, около 8-10 километра по-късно отново сме при Рус и Гришата, нарамваме 25 кг денгове и си продължаваме по пътя. Още доста часове ходене и старата ми травма се разписква истерично на средата на нищото. Обхваща ме депресия – представям си два месеца, прекарани с травмирана става, в които наблюдавам от прилично разстояние как headwall-а на Серо Торе прорязва хоризонта над близките хълмове. Другите продължават към Норуегос, където ще погребат денговете под три пласта камъни, които да ги пазят от местната озверяла лисица (на едни австрийци преди нас изяла въжето и единия спален чувал). Аз поемам по 7-8 часовото надолу сам. Тъжен, депресиран и уплашен за предстоящия туристически развой на престоя ми. Но какво пък, 10 минути по-късно телефонът ми потъва в единствената локва наоколо.
Всички сме ОК, поздрави.
Виктор”
Великолепният му изказ, свежото чувство за хумор, лекотата на разказа разкриват най-добре изключителната душевност на нашия съгражданин. А кой е Виктор Варошкин?
Роден в гр. Самоков. Член на КСКЕС „Алтиус“ и атлет на верига магазини „Стената“. Носител на годишна награда за алпинизъм на БФКА (Българска федерация по катерене и алпинизъм) за 2013 г. Работи като HRS (Helicopter rescue specialist) при полети с хеликоптер Agusta Westland A109k2 и е първият лицензиран спасител в този тип дейност на територията на България. Отдаден е на алпинизма във всичките му форми: свободно и изкуствено, микстово, ледено и традиционно катерене. Изкачил е множество технически сложни традиционни маршрути на територията на Европа, както и едни от най-трудните в България. Автор е на едни от най-трудните спортно-традиционни линии в България:
Искам си мечтите: 7а, А2/7c, 260m в свръзка с Мартин Маровски и Катерина Петкова
Пътят на свободните души: 7c+/8a ? ,260m в свръзка с Мартин Маровски и Станислав Атанасов
Terra Incognita: 6a, A3, 120m в свръзка с Мартин Маровски и Марина Суханова
Разработил масива „Орлови Скали“ в свръзка с Мартин Маровски, прокарвайки 4 линии, като една от тях – „Terra Incognita“, преодолява внушителния таван в средата на масива.
6-то място в Националното съзтезание по Драй Тулинг за 2012 г., Скакавица.
Национален шампион по алпинизъм-лято за 2013 г. в свръзка с Дамян Чолпанов.
1-во място на Ботева алпиниада, 2013 г. в свръзка с Мартин Маровски.
1-во място на алпиниада „Райски скали“, 2013 г. в свръзка с Мартин Маровски.
1-во място в категория „традиционни изкачвания” на катерачния фестивал в Демир Капия, Македония в който участват около 60 алпинисти от всякакви националности: САЩ, Сърбия, Германия и др.
1-во място на Ботева алпиниада, 2014 г. В свръзка с Мартин Маровски.
1-во място на алпиниадата „Райски скали“, 2014 г.
Национален шампион по алпинизъм – лято за 2014 г. в свръзка с Тони Диков, подобрявайки рекорда за всички времена по изкачвания на североизточната стена на Мальовица в един ден. Свободно преминати са десет от най-трудните линии на стената /до 7b/ за 12 часа, а общата преодоляна денивелация е около 1500 м.
Виктор Варошкин е един от вдъхновените, смели млади българи, които искат мечтите си и следват пътя на свободните души. Те ни дават нещо много важно – даряват ни вяра и надежда, че България е била и ще бъде.
Лилия Кинина

Related Articles

0 Comments

No Comments Yet!

There are no comments at the moment, do you want to add one?

Write a comment

Write a Comment

Latest Comments

1 COMMENT Димитров Posted January 15, 2018 at 3:44 PM Г-жо Шехтова...

Г-н Коларов по същество е абсолютно прав-ГБС трябва да плати над 173 млн.лв.-толкова са щетите...

Публично обсъждане, или просто публично представяне? Такъв въпрос си зададох веднага след края на публичната...