Съединението – Великата победа на българите за освобождение на отечеството
„Българите са герои; българите си извоюваха сами дипломата на свободата и независимостта; българите си върнаха Източна Румелия при Сливница!“
Представяме величието на този акт в българската история през погледа на Артур фон Хун (на немски: Arthur Ernst von Huhn) – германски журналист. Военен кореспондент в Руско-турската война (1877 – 1878) и Сръбско-българската война (1885). Артур фон Хун е журналист във в-к „Kölnische Zeitung“. По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е военен кореспондент в Полевия щаб на Действащата Руска армия. Изпраща многобройни кореспонденции от театъра на военните действия.
Отново пристига в България след провъзгласяване на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Отразява хода и развитието на Сръбско-българската война (1885). Главен акцент в кореспонденциите му е Сливнишката битка. Събира богати впечатления от развитието на България и ги публикува в своите книги: „Борбата на българите за съединението си. Политическо-военна история на българо-румелийските събития в 1885 г.“, Русе, Скоропечатница на Ст. Ив. Роглев, 1887 и „Из българските бурни времена“, Русе, 1890. В страниците им може да намерим ключ, който ще ни помогне да си обясним следващите поврати в историята и днешния ден на България. Това е онази жива история, която обикновено остава извън страниците на дебелите исторически съчинения. Не официалната, че видите ли Русия е наша безкористна освободителка и истинска благодетелка, теза, набивана в главите на българите от невръстна детска възраст в училищата на комунистическа България, а истинската история.
На 6 септември 1885 година е извършено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. На 8 септември държавният глава княз Александър I Батенберг подкрепя Съединението с Княжески манифест. На следващия ден българският княз е посрещнат с неописуем възторг в Пловдив.
Изненадващо за всички в България не друг, а освободителката Русия се противопоставя на извършеното Съединение и остро настоява за възстановяване на статуквото. Руският император Александър III се обръща към турския султан с настояване да въведе редовна османска армия там. Облаците над България се сгъстяват и войната с Турция изглежда неизбежна. Княз Батенберг нарежда мобилизация.
Разгневената Русия изтегля своите офицери от българската армия и я оставя без командване в най-драматичния момент. Ръководството на войските е поето от млади, без боен опит и дори все още незавършили военното си образование двадесетгодишни български капитани.
Вбесеният от българското непокорство руски император нарежда и на военния министър Кантакузин – също руски офицер, да подаде оставка и да напусне България заедно с руските офицери. Не стига всичко това, но за да унизи лично българския княз Батенберг, Русия го лишава от генералското му звание и го отчислява от армията си.
Публикуваме откъси из книгата му „Борбата на българите за съединението си. Политическо-военна история на българо-румелийските събития в 1885 г.“
„Но русите не искаха и да знаят за европейската дипломация и приготвяха тази страна не като самостоятелна държава, а като руска губерния.
Българите се убедиха твърде скоро, че Русия обича много България, но не и българския народ. Великите сили в Берлинския конгрес не си създадоха много главоболия за бъдещето на България и Източна Румелия. Те знаеха твърде добре, че тези две области ще станат рано или късно руска губерния. Договорът на Сан Стефано се измени само по формата си, но не и по естеството си. Европейската дипломация знаеше добре, че Русия иска да използва България и Източна Румелия като авангард за Цариград. Тя допусна Русия да свърши спокойно работата си и чакаше по-благоприятни времена…
Европа не спря похода на Русия към Цариград, а само го отложи. Да, Европа създаде още по-здрава почва за Русия и за бъдещите ѝ планове. Ако сетне не излезе всичко така, както желаеше Русия, това не е по вина на Европа, а на българския народ и държавните му мъже.“
Артур фон Хун пише за патриотичната саможертвеност на българите, когато целият народ застава зад своя млад княз и защитава като един обединението на двете разкъсани части на България. Проявените от българите себеотрицание и храброст в сръбско-българската война събуждат промяната в настроенията на тогавашна Европа:
„Европа с голямо спокойствие чакаше победоносните сръбски телеграми.“ – пише германският кореспондент и продължава: „Печатът ѝ говореше вече за условията, които победоносният сръбски крал ще предложи на победените българи в София.
Бедната България и князът ѝ се считаха за изгубени
Целият свят хвърли камък върху тази нещастна страна и я забрави…
„Успех,“ ти вълшебна, думо! Когато депешите от малкото българско селце Сливница пристигнаха в света и го осведомиха: че прочутата сръбска армия е разбита напълно; че българите със силна атака смазаха три пъти по-силния неприятел; че княз Александър лично предвождаше войските и че беше душата на победата – о, каква промяна стана в този чуден свят! Европа беше наелектризирана от българските успехи. Никой не говореше вече за свалянето на княз Александър. Общественото мнение в Европа надигна своя повелителен глас и извика гръмко: „Българите са герои; българите си извоюваха сами дипломата на свободата и независимостта; българите си върнаха Източна Румелия при Сливница!“
В Австрия, където фанатизмът за сърбите беше на дневен ред, общественото мнение се промени с неимоверна бързина. Най-значителният и най-големият обществен орган на тази страна ,,Neue Freie Presse“ (Нова свободна преса) издигна високо своя глас за българите и казваше: че желанията на достойния и храбрия български народ трябва да се удовлетворят; че бляскавите им победи при Сливница им дават право за първенството на Балканския полуостров.“
В репортажите си от мястото на събитието, фон Хун не само информира читателите за развитието на бойните действия, но спечелва голяма част от общественото мнение в Европа за българската кауза. В тях той припомня и някогашните си впечатления (като кореспондент от Руско-турската освободителна война) от българите и България:
„Първото, което забелязах беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие направих не само аз, но и всички руски офицери и войници. Те предприеха своя кръстоносен поход, за да избавят своите бъдещи еднокръвни братя от турско робство. Но какво намериха братушките в България при кръстоносния си поход? Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Навред чувах думите: „Но болгары находятся в болье лучшем положении, чем мы русские…
Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. С една дума: всеки български селянин е, по имот, малък чокой. Следователно, ако се касаеше само за материални богатства, то русите спокойно можеха да пропуснат освобождението на България.
Най – доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия.
Руското интендантство беше безкрайно лошо. То се грижеше само за своя джоб, но не и за руската войска. Ако трябваше да се надява само на него, то руската армия би измряла десет пъти от глад. То проводи през Дунав едно нищожно количество провизии, а при това развалени. Какво би станало с руската армия, ако не беше намерила достатъчно храна в България? – Този въпрос може да си разреши всеки сам, без да размишлява дълго време…
Разказите за угнетяване на християнската религия може да се оборят единствено чрез факта, че тя след 500 годишното робуване под турското иго не е претърпяла ни най-малка промяна в религиозните си обичаи. Напротив, християнската религия беше запазена в България непокътната, както е била преди 500 години. Това не е измислица, а жива истина, която не може да обори дори пресветейшият руски синод.“
Който има очи – да чете! Който има ум – да мисли!