Силвио Томов: Памет за фотографа Петър Боев – свидетел на три епохи
Със вас дойдохме на света,
за да оставим светла диря,
голяма или малка, но следа,
след нас която не умира.
В родната, а и в световната история не са никак малко всестранно развитите личности. Такъв е и Петър Боев. Той е фотограф, писател, художник, историк, човек, чиято обществена дейност надхвърля половин век и автор на единствената история на българската фотография в два тома.
Нека започнем отначало. Петър е роден на 29 март 1912 г. в град София, но детството си (както посочва и той в една своя статия) прекарва в Самоков, откъдето е и майка му Райна. Тя е дъщеря на Поп Паке и сестра на Михал и Иван Поппакеви, тоест произхода от семейство със силно изявено чувство за хумор. Известни са ни многобройни случки: няколко жени гостували и когато видели голямата библиотека на попа, възкликнали: „дядо Попе, ти тия всички книги чел ли си ги?“ Той, в типичния за него стил на чист самоковски диалект им казва: „Оооо, колко пати!“. Неговият син Михал пък издавал, макар и само в няколко тиража сатирично-хумористичния вестник „Тинтири-минтири“, което приключва с ранната му смърт през 1943 г.
В семейство Боеви се раждат още две деца: Иван, който умира като дете и Никола (Кольо). Последният избира (като баща си-полковник от българската армия) военна кариера, която продължава до 1947 г., когато е уволнен от армията при една от проведените от комунистическата власт чистки. Това е част от превръщането на старата „царска“ армия в „народна“, каквито са термините от епохата. Писал е и статия за вуйчо си Михал.
Петър Боев завършва гимназия родния си град, а след това специалност Право (1936 г.) в Софийския университет и работи за кратко през като съдия. Учи и известно време в Художествената академия, но не завършва. Голямата му страст безспорно е фотографията, с която започва да се занимава отрано. Още като студент, през 30-те години печели конкурс в Белгия. 30-те и 40-те години на XX век са времена на тоталитаризъм, в Германия, Италия, СССР и на много други места управляват недемократични режими, които са съответно крайно леви или крайно десни.
Назряващите събития водят до подготовката и избухването на най-големия въоръжен конфликт в човешката история, който ще завърши с трагични последствия и промяна в границите на Европа за десетилетия напред. Става въпрос за Втората световна война (1939-1945 г.).
Интересни са случките около неговата женитба с момиче от бедно семейство на име Стефка. Тя е от Коньовица (един от бедняшките квартали на София преди ВСВ), което е и причината родителите на Боев да се против тази женитба. Той, въпреки тяхната воля, отива да живее при нея и се откъсва от семейната си среда.
Мястото на България в този конфликт е сякаш предопределено, особено след пренасянето на войната на Балканите. Нашият неутралитет веднъж обявен не може да бъде вечен. България е поставена пред тежък избор: немска окупация или техен съюзник с целите сериозни последствия, които излизат от него. Едно от тях е създаването на Дирекция на националната пропаганда, която просъществува до 1943 г., когато е заменена от Камара на народната култура. Петър Боев работи в нея като започва създаването на фотоархив, който спасява (по негови думи) по време на англо-американските бомбардировки над София. През 1942 г. участва в изложба в Загреб. По това време пише статии с патриотична, антиболшевишка и антикомунистическа насоченост в издания като списание „Бранник“, „Млада воля“ и др., също и в местния вестник „Самоко-въ“. Пак по линията на Дирекцията пише предговор към книгата на Змей Горянин „Духът на българина“ – изпълнена с патриотични примери на образи като Баба Тонка, Бачо Киро и т.н. Особен интерес представлява книгата „Човекът в комунистическия рай“, която представлява критика на обществено-политическата система в СССР. Някои от написаните неща са верни, например тежките условия на труд или жилищния въпрос, докато други са дело на пропагандата: твърдението, че жените са общи или че децата се кръщават само Маркс, Енгелс, Ленин или Роза Люксембург (за момичетата).
След преврата на 09.09.1944 г. у нас се извършват много преобразувания, които няма как да изчерпим в този кратък материал. Петър Боев е засегнат от т.нар. „Народен съд“. Този съд е извънреден, противоречи на Търновската конституция, която все още не е отменена. Извършва се със съгласието и одобрението не само на СССР, но също Англия и САЩ. Неговото провеждане е регламентирано в проекта на англо-американското примирие, така и в Московското, подписано през октомври 1944 г. Друг въпрос, че той вече се използва като политически инструмент и средство за разправа с политически противници.
Боев е съден от Шести състав, който съди хората, провеждали „прохитлеристка устна и печатна пропаганда“. В интерес на истината в книга на Боев няма нищо подобно, макар и действително да критикува СССР и комунистическата идеология като цяло. По този състав са съдени и хора като Райко Алексиев и Димитър Талев, които в никакъв случай не може да определим като хитлеристи. Боев изтъква дейността си, която не е политическа и приятелството си с леви писатели като Г. Караславов. Това не му помага и е осъден на две години строг тъмничен затвор. Лежи, заедно с други интелектуалци като всички работят тежка работа. В следствие на нея и премръзване Боев почти оглушава с едното си ухо, като се възстановява по-късно благодарение на традиционна медицина.
След излизането от затвора работи какво ли не, като чак през 1952 г. постъпва в Държавния фотоархив, където работи дълги години. Резултат от тази негова дейност са над сто статии с фотографска проблематика, както и двата тома: Фотографско изкуство в България. Първата излиза през 1983 г. и обхваща периода до 1944 г., а втория (излязъл през 2000 г.) периода на социализма и първите години на демокрацията у нас до 1995 г. Изследването има някои пропуски и грешки, но представлява единствената засега, история на фотографията у нас. Първата са ползва със закрилата на държавата, докато във втората липсва налаганата от социалистическата държава цензура. Те, както и другите му произведения са обогатени с фотографии от личната му колекция, която възлиза на три хиляди снимки и днес се съхранява от наследниците му. Тя е показвана е в няколко изложби през годините. Според мен Боев е историк, защото не само описва, а и поставя събитията в контекста в който са се случили, каквато е работата на историка.
Други негови по-малки произведения са интервюта с различни културни дейци относно фотографията, книгата „Разговор за фотографията“, албумите „Българинът и фотографията“ и „Златните пясъци“, фото-репродукции за Йордан Йовков и Майстора и др. По време на промените, настъпили у нас след 10.11.1989 г. той въпреки напредналата си възраст продължава да бъде активен. Пише статии по различни наболели обществени теми, които малко или много са били табу преди това. Това е Народния съд, който е осъден и той, разговор с големия наш график проф. Васил Захариев, убийства в Катин и Виница, началото на ВСВ и др. публикувани в издания като „Демокрация“, „Век 21“, които се издават от новосъздадени демократични партии и обществени организации.
Той почива на 15 ноември 2004 г. на 92-годишна възраст в родния си град Софи. Почетен от Българския Фотоклуб, както и местната общност в град Самоков. Издаденият от Фотоклуба некролог, заедно с негова снимка са публикувани във вестник „Приятел“ от 23.11.2004 г., бр. 90 г., XIII.
Въпреки всичко казано до момента, Петър Боев остава слабо познат извън фотографските среди. За него са писали неговия приятел фотографът Петър Божков и Катерина Гаджева-изкуствовед. Може би за това допринася и известната скромност на самия Боев, която почти не е писал за себе си, а двете му книги има само три негови снимки. Много съм щастлив, че успяхме да направим лекция за него в библиотека в Самоков, за което благодаря. Огромни благодарности и на г-жа Росица Тренкова – оперна певица, наша съгражданка и негова роднина. Тя ми обърна внимание върху неговата личност, предостави ми материали от личния си архив и активно подкрепя всякакви идеи и инициативи, свързани с личността и творчеството на Боев.
Събитието включваше не само разкази и спомени, а бяха повдигнати и много важни идеи: да се осъществи неговото последно желание, а именно: негова изложба в Самоков, както и да бъде удостоен посмъртно с наградата за фотография „Анастас Карастоянов“. Силно се надявам това да е само началото, а не край, за да събудим обществения интерес в Самоков за него и да го почетем по подобаващ начин. Бих искал да завърша, както завърших и лекцията в Самоков: със стихове публикувани във втория том на книгата и негов некролог, които са негов своеобразен завет:
Със вас дойдохме на света,
за да оставим светла диря,
голяма или малка, но следа,
след нас която не умира.
И не със себе си да отнесем
това, що всеотдайно сме създали,
а да постигнат другите след нас
това, което са мечтали.