Посланието на Мариус Куркински в Самоков – Не убивайте радостта!

Мариус Куркински. Почти неземен. Белязан и орисан да вдъхва живот на всяко слово. Белязан и орисан да хваща за гърлото зрителя и да му разбива сърцето. Крачещият от години по пътеките на тъгата, отправи към самоковската публика най-силното послание – Не убивайте радостта!

Мариус Куркински – много обичан, може би и мразен, но никога безличен!

Моноспектакълът му „Черното пиле“ събра в Младежки дом-Самоков ценители на бляскавия му талант. Актьорът гостува на самоковска сцена по покана на ПП ГЕРБ.

В моноспектакъла си Мариус Куркински включи два разказа на Николай Хайтов – „Пазачът на овесената нива“ и „Черното пиле“.

„От мене да го знаеш: без деца — лошо, ама и с деца не е много за предпочитане. Нито да ги имаш, нито да ги нямаш“, потъва в размисли Мариус Куркински, влязъл в кожата на хайтовия чичо Янаки. С всяка секунда на сцената оживяваха години от битието на  последния овчар и овесар. Човекът, вградил душата си в работата. Даряващ с много обич, всичко, което отглежда – от овце до овес. Почувствал се в небитието, когато болест го принуждава да продаде овцете. „Ходиш по двора като халосан, легнеш, ошашавиш се от лежане“, изповяда се пред Минча фелдшера старият овчар, готов да си тръгне от този свят. Но нивата с овес, която засява по съвет на Минча, отново изпълва дните му с грижа, с мъка да опази овеса от дивите прасета, с топлота и радост.

Отказва на жена си да се върне в село, когато младите идват на гости. Казва ѝ, че не може за остави овеса на прасетата и ще се върне чак след жътва.

„Но аз се сещам за какво ме търсят. За парите в книжката. Който иска да живее, да спечели! Да спечели, ама не ще. Тоя, дето е за овчар, седи в града, а градските идват тука да ни учат как се копае и оре. Караме пчелата да прави оцет, а мравката — мед, затова понякога медът е кисел, а оцетът — сладък. Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде. Затова някой ден ще хукнат въз мене и ще отгърмя с варела в дерето. Та чуеш ли някой ден нещо да се търкаля и дрънка, ще знаеш, че си е отишъл от тоя свят чичо ти Янаки,!“ – преминава Мариус Куркински през изстраданата мъдрост на последния овчар и овесар.

За да стигне до божествената природа на актьорския майсторлък в Черното пиле. Прекарвайки през сърцето си запустението и оживлението на чаршията, тъгата и радостта на занаятчиите, отчуждението и единението между хората, песента и смъртта на Черното пиле, Мариус Куркински ни направи част от един свят – познат и непознат, но който всеки българин носи в кръвта си. Проявявайки своята същност ту в човек, ту в птица, той преобрази малката сцена на Младежкия дом в Самоков в една цяла Вселена.

„Много погребения съм прекарал на тоя свят: и с музики, и без музики, с войници и стражари, с речи и без речи, с поп, без поп и с дванайсет попа, но едно погребение като си го спомня, ме разплаква и сега: погребението на черното пиле. Ей такова пиле, никакво: черно, с червено клюнче, пиле като пиле — кос! Не бе от пилетата песнопойци, дето ги слагат в кафези да пеят, а диво пиле, мъжко и с него женската. Донесъл ги беше един бачковлия на бабата на Гогоша, за да си мажела брадавицата с „мас от черно пиле“, но на Гогоша дожалели двете пилета, та ги не дал на баба си, ами ги сложи в кафез, а кафеза окачи в дюкяна.“, запознава ни с пернатите герои Куркински.

По това време в чаршията занаятчиите нямат работа. Селяните нямат пари и слабо купуват. Месарите продават само шкембета и кокали. На това отгоре филоксерата е налегнала къра с лозята и започнало едно мъртвило — ела, че ми трябваш! На хората им било тъжно и тревожно. А Гогоша си е чешит и зевзек. На всеки казва, че пилетата му трябват да го пощят – „Цяла неделя — кай — кълвяха на главата ми трошици. Като вземат да ме кълват, като че изкълвават от главата ми червеите, дето ме глождят, та ми олеква, олеква и не мисля за световните неправди, нито за немотията вкъщи….“ Хората се събирали и се смеели, като гледали как пернатите кълват голата кратуна на Гогоша. Та пилетата дошли тъкмо навреме, да се позасмеят хората, да позабравят запустелите дюкянчета и закъсалия алъш-вериш.

Веднъж Алито го попитал – Абе, комшу Гогош, като ти е главата гола, пилетата от какво те пощят? От бръмбарите, дето са в нея, отвърнал Гогоша. Аз — казва — като се хубаво научат да пощят, ще ги пратя в министерството в София, че да попощят и министерските кратуни!

Тия думи се разнесли, та идвал при Гогоша приставът да го предупреди да си гледа сиромашията, ако не иска кон да му духа по врата. Предупреждението станало в общината. Там го запрели Гогоша за двайсет и четири часа. През това време цялата чаршия отишла по реката да събира червеи, за да изхрани осиротелите пилета. Гогоша се върнал, но хората продължили да носят червеи и за неделя-две на пилетата перушината им лъснала като мазана с вакса! Оперили се, оправили се и — пропяли!

Ситни актьорът по сцената, гледа ни с едно око, сам става Черно пиле, та и зрителят да го обикне и да го ожали. И нему да му се скъса сърцето парче по парче.

А когато косът се научил да запира със свирнята си волските каруци, цялата чаршия се събирала, кискала се и се превивала.  Мръднал алъш-веришът, че като спирали колите, някой от селяните, току-виж, зазяпал се я в халвата на бозаджията или в папуците на кундураджията; или пък в некое шкембе и оставял някоя пара. Ама нали препатил човек, сиромах, няма вяра на многото смях, Алито викнал – Ще се случи нещо. Когато много сме се смели, всякога сетне става по нещо.

А Коста му отвърнал — Може хубаво да стане, майсторе. Може Гогоша да направиме съветник. Има избори, хората го тачат…

— Може, може, но месечината се разваля, а хубаво нещо не може да се случи, когато месечината се рони!, настоявал на своето Алито.

След три ли, пет ли дена хамалите довлекли нещо в рогозка. Оставили я пред дюкяна на Гогоша, а вътре нашият приятел. Извъртял очите и вдървен… На лявото джобче на сетрето му — кървава дупка. Дрехите — мокри. От тях капела вода и кръв. Олелия, плач! Сбрала се цялата чаршия. Взели го полицейските да го уж разрежат, за да видят раната му от какво е, и сетне казали – „Ударил си ножа сам! Дългове много натрупал, отчаял се и ножа си ударил сам“

И на сцената се настани злочестината!

Погребали Гогоша, а кафеза с пилетата го взел лично хаджи Васила Кекето, че бил дал заем на стопанина им. Касапите поискали да му платят дълга, но на хаджията Пилето му трябвало – да запира селяните пред колониала! И отнесъл кафеза. С едно посягане обрал и смеха, и радостта. Има и такива люде, то човеци ли – не ли, но като чуят смях и видят радост – видят и завидят! Станало мъртво — като през чумавите времена.

Ама песен насила не става. Косът на Кекето спрял да свири. Занемял. Отишли занаятчиите при Кекето и що да видят – в кафеза женското пиле го няма. Попитали го:

— Де е женската, баю Василе?

— Заклах я, баювите — казва Кекето. — Тя хем не можеше да свири, както трябва, хем ядеше два пъти повече от мъжкото. Лошото е само, че млъкна и дъртия.

Алито викнал на Кекето: — Пилето тъжи, чорбаджи! Мъчно му е за ханъмата, затова не свири!

— А като тъжи, защо яде? — развикал се Кекето. — Яде ли, ще свири! Инак ще го свирна със сатъра и ще го проводя при ханъмата! Три дена му давам срок!

Насетне Пилето гледало все в Кекето. Шавне Кекето, а косът го следи, не го изпуща. Очите му все в него, да го не издебне да го заколи!

След два дена дошъл Саздо хамалина и донесъл нещо, завързано в бохчичка, носил го на Бабача, отворил — черното пиле вътре мъртво!

— Искаше да го заколи — казал Саздо, — но пилето започна да се мята в кафеза, да се бие ту в дюшемето, ту в тавана, самопреби се и умря.

— А защо му я няма главата? — попитал Бабача.

— Откъсна му я Кекето, че му изяло ока просо, а нищо не пяло, обяснил Саздо.

Пилето в кърпата лежи, около него прави се изправили мъжете със свалени шапки и наведени глави. Тогава Бабача взел мъртвото пиле в ръцете си и тръгнал към новите гробища, а подире му се проточила една върволица — „главата“ ѝ на шадравана, а „опашката“ на дървения мост! Тръгнали да погребат Черното пиле в гроба при Гогоша. Като минали покрай кръчмата на Жълта Петра, измушили се извътре една банда чалгаджии и засвирили. Пеела се тогава една: Мъртва ме в гроба положи и тогаз ме целуни!…Ама да ти види око музика! Писнало едно кларне, като че булка се припява за мъжа си, две флигорни я подпират отляво и отдясно, дебелата бурия хълца като жива: „ъкъта-мъка, ъкъта-мъка, ъкъта-мъка“, а след туй вземе, че въздъхне издебело, та сърцето ти съдере парче по парче…

Питали ги селяни по пътя кого погребват. Веселичкото погребваме! Смехът! — отвръщали им мъжете.

Стигнали гробищата и там въз гроба на Гогоша погребали пилето. Музиката свирила ли, свирила! Мъртва ме в гроба положи и тогаз ме целуни!…Кларнето жулило нависоко, флигорните подпирали отляво и дясно, дебелата бурия, като жива: „ъкъта-мъка, ъкъта-мъка!“ — дере ти сърцето парче по парче.

Но кой да покаже на света как се погребва Черно пиле? Мариус Куркински бил зван и призван, че когато Божата тръба ти свири сбор – дезертиране няма!

И така всички ведно – актьор, екип, публика – погребахме Пилето с песен в душичките, та да не погине Радостта.

Лилия Кинина