За “Светилник” и светлината в душата – в памет на Стойчо Караиванов

Познавам Стойчо Караиванов отдавна. Не толкова добре, но все пак. Та може ли човек да познава друг толкова добре!? Нали човекът в своята същност е непознаваем…

Стойчо бе обикновен като много други, но и необикновен, различен от много други.

Беше шофьор. Караше някога автобус. Бил съм на екскурзия с неговия автобус. Май от тогава са първите ми впечатления. Той умееше да общува с хората. Беше веселяк. Пускаше остроумни шеги, закачки. Обясняваше някои неща по пътя. И все между другото рецитираше стихове. Интересни, забавни, но и сериозни. Негови! Поет!…

Години наред бе един от най-редовните участници в литературния клуб към читалището, а по-късно стана член на Сдружението на писателите в Самоков. През годините от време навреме публикуваше свои стихове в местната преса. Сигурно, като всеки поет, е мечтаел да издаде и своя стихосбирка.

Накрая и това стана с подкрепата на Общината по идея на сдружението.

На бял свят се появи мечтаният “Светилник” на Стойчо Караиванов. За да бъдат избрани най-добрите Стойчо представи огромен брой стихове, които биха били достатъчни за поне три стихосбирки. За “Светилник” бяха предвидени да светят около четиридесет стихотворения, подредени в няколко раздела: “Злободневие”, “Роден край” и “Интимни”.

Последните тридесетина години промениха коренно светоусещането на повечето хора. Станахме по-язвителни, саркастични, критични, недоверчиви… А съвсем друго мислехме в началото на този безкраен преход.

Естествено, промени се и Стойчо. Не случайно първият дял от стихосбирката му е озаглавен “Злободневие”. Той съдържа и най-много стихове. Авторът страда във времето, в което живеем. Дори само заглавията на творбите са достатъчно красноречиви: “Прокопсия”, “Плаче гората”, “Улица задънена”, “Великото бездушие”, “Тежкото бреме”, “Черни мисли”, “Прокоба”, “Без надежда”…

“Завъртя се колелото на живота.

Завъртя се устремно, не спира,

само че в обратната посока,

обороти трудно то набира…”

– с болка констатира Стойчо Караиванов в “Колелото на живота”.

И той като много хора е очаквал от промените преди три десетилетия да донесат нещо по-добро. Уви! Не знам какви са били политическите му пристрастия, но човешките, творческите, заслужават искрено уважение.

Във втория дял на книгата – “Роден край” са включени само две стихотворения: “Песен за Самоков” и “Песен-приказка”. И двете наистина са замислени да бъдат реализирани като песни, с музика, с гласове за възхвала на родния край. Но още чакат своя звезден час…

В раздела “Интимни” са намерили място девет трогателни по своята откровеност стихотворения, посветени на най-близките, обичани и уважавани от автора хора: “Шофьор е моят татко”, “На жена ми”, “Еликсир”, “Жената”, “Осемдесетгодишен”, “Малката кръчма”, “Бъди достоен”, “Обичам да пея”, “До екипа на Сърдечното”…

Не е важно дали стиховете на Стойчо Караиванов са съвършени по форма. Важни са съдържанието, духът на един истински вълнуващ се, страдащ човек – поет по душа и искрен родолюбец.

Преди няколко дни Стойчо Караиванов напусна този свят, но остави своя “Светилник”.

Мир на душата му!

Христо Христов