Съдът в Страсбург даде 5 месеца на българското правителство да представи становище по делата за „Ситняково“ и „Саръгьол“

Осем години след като Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария Луиза Хробок подадоха първата си жалба до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, днес съдът излезе с решение, с което на практика обяви, че смята тепърва да уведоми българското правителство за две от техните жалби. Става въпрос за мораториума върху разпореждането и експлоатацията на върнатите имоти (жалбата е подадена през 2010 г.) и за съдебните решения, с които държавата си върна собствеността върху „Ситняково“ и „Саръгьол“ (по жалба от 2017 г.). По същество ЕСПЧ едва сега стартира процедурата по разглеждането на тези две жалби, като формулира въпросите, които намира за относими към тези казуси, и ги изпраща на българските власти.

ЕСПЧ смята, че въз основа на наличната преписка по делото не може да се произнесе нито по допустимостта, нито по основателността на тези оплаквания, и следователно е необходимо да уведоми правителството ответник, се казва в решението.

Със същото решение съдът обявява за явно недопустими останалите оплаквания в общо трите жалби за т.нар. царски имоти и отказва да ги разглежда. На първо място, за явно недопустима е обявена жалбата на двамата наследници на цар Борис Трети срещу решението на съда, което потвърди отказа на държавата да им върне имението „Кричим“. На същото основание – явна недопустимост, ЕСПЧ отказва да се занимава и с оплакванията срещу мораториума на петимата братовчеди на Симеон и Мария Луиза, деца на леля им княгиня Надежда, като констатира, че те не са посочили с какво точно ги уврежда мораториумът върху разпореждането и експлоатацията на царските имоти, след като те не са влезли във владение на нито един от тях.

Въпросите, които съдът в Страсбург задава на българското правителство, са формулирани в две групи: за мораториума и за делата за „Ситняково“ и „Саръгьол“ – и в двата случая през призмата на защитата на правото на всеки мирно да се ползва от своите притежания по чл. 1 от Протокол №1 към Европейската конвенция за правата на човека.

Изключително важно за бъдещето развитие на този казус пред ЕСПЧ, а и на българска почва, са мотивите на съда, с които той обявява за явно недопустима жалбата срещу отказа за реституция на имението „Кричим“. В тази част съдът дава меродавен отговор на няколко дълго търкаляни аргумента в спора „за“ и „против“ царската реституция.

Съдът в Страсбург отхвърли жалбата на Симеон Сакскобугготски срещу отнемането на двореца „Кричим“. Това стана ясно от публикувано решение на сайта на Европейския съд по правата на човека.

Има съществена разлика между казусите на гръцкия крал Константин и българските царски наследници

На първо място ЕСПЧ казва, че има съществена разлика между казуса на бившия гръцки крал Константин и казуса на наследниците на бившите български царе Фердинанд и Борис Трети. „Обстоятелствата са различни“, посочва съдът. По делото на крал Константин ЕСПЧ е констатирал, че преди да бъдат отчуждени от гръцката държава, имотите са били собственост на членове на кралското семейство „като частни лица“. До това заключение съдът е стигнал, след като е взел предвид начина, по който са придобити отделните имоти, тяхното последващо прехвърляне по правилата на гръцкото гражданско право между членовете на кралското семейство или на трети лица, както и поведението на гръцката държава, която неколкократно със своите действия третира това имуществото като частна собственост.

Съвсем друг е случаят с „царските имоти“ в България. Въпросът дали бившите царе Фердинанд I и Борис III са притежавали имението „Кричим“ в лично качество е бил разгледан от българските съдилища и тяхното заключение е, че собственик на имота е било Интендантството на Н.В. Царя, което е било държавен орган. Наследниците на Борис не са представили достатъчни и адекватни мотиви, че царят е притежавал имението като частно лице. Цитират се и мотивите в решението на Пловдивския окръжен съд – че по делото пред него по никакъв начин не е било установено, че сградите са били изплатени с лични пари на царя, а всичко сочи, че покупката на терена и строителството са финансирани от държавата.

„Списъкът на Кимон Георгиев“ не е нито валидно, нито достатъчно доказателство за правото на собственост

В защита на претенциите си царските наследници се позовават на един списък на царските имоти, съставен от Интендантството на Н.В. Царя през 1946 г. с оглед предстоящата национализация, станал известен като списъкът на Кимон Георгиев, който тогава е министър-председател. Списъкът е изготвен повече от година преди самата национализация и по никакъв начин не е част от закона. ЕСПЧ цитира мотивите на Пловдивския окръжен съд и на Пловдивския апелативен съд, които отхвърлят доводите, че списъкът от 1946 г. би могъл да представлява валидно или достатъчно доказателство за правата на собственост на двамата жалбоподатели.

Така съдът е стигнал до заключението, че двамата жалбоподатели не са могли да имат каквито и да е „оправдани правни очаквания“ да получат реституция на „Кричим“ и да бъдат признати за негови собственици. Следователно не е необходимо да се определя дали това имущество е предмет на реституция въз основа на решението на Конституционния съд от 1998 г.

Въпроси на съда в Страсбург към българското правителство

1. По отношение на мораториума

Смятате ли, че решението на парламента от 18 декември 2009 г. за налагане на мораториум представлява намеса в мирното ползване на притежанието на двамата жалбоподатели по смисъла на член 1 от Протокол №1? Ако е така, дали тази намеса е законосъобразна с оглед на целите на тази разпоредба, по-специално с оглед на това, че въпросните временни ограничения са били наложени от парламента, докато такива мерки обикновено се налагат с решение на съдилищата?

Дали намесата в правото на собственост на двамата жалбоподатели е била в обществен интерес и пропорционална на преследваната легитимна цел, дали е постигнат справедлив баланс между необходимостта да се защитят интересите на държавата, като се запазят притежаваните от жалбоподателите имоти, и характера на ограниченията върху правата им, наложени от парламента? Дали тези ограничения са оправдани с оглед изискванията на член 1 от Протокол №1, след като са изтекли толкова много години? Дали двамата жалбоподатели са били неоснователно поставени в положение на продължителна несигурност по отношение на техните реституционни права?

Дали те разполагат с някакви средства да оспорят пред съд или друг орган първоначалното налагане на ограниченията от мораториума или продължаването на тяхното прилагане? Ако не – дали това представлява нарушение на изискването за достъп до съд по член 6, §1 от Конвенцията или на член 13 от Конвенцията?

2. По  отношение на „Ситняково“ и „Саръгьол“

Имат ли жалбоподателите „притежание“ или „легитимни очаквания“ за придобиване на имущество по отношение на тези два имота, което да е в състояние да задейства защитата по чл. 1 от Протокол №1? Биха ли могли те да се позовават на някакъв реституционен ефект от решението на Конституционния съд от 4 юни 1998 г. и дали са били считани за притежатели на въпросните имоти, преди държавата да си ги поиска през 2011 г.?

Какъв е характерът на намесата на държавата в правата на собственост на двамата жалбоподатели и дали тази намеса е в съответствие с чл. 1 от Протокол №1?

Имали ли са справедлив процес в хода на съдебните дела за „Саръгьол“ и „Ситняково“?

Дали двамата разполагат с ефективно вътрешно правно средство за защита на своите претенции в този случай?

Източник: www.capital.bg