Гергана Андонова: Скачам. В. Студената. Вода. Пльос!

Стискам очите и натискам копчето post… (и ако сега четете това значи съм го уцелила)

Не, не е просто сценична треска…  Макар, че ми се е случвало във втори клас на морски лагер да си глътна езика/стихчето пред стотици вперени в мен детски очи. По някаква причина все ме изпържваха да рецитирам, пея и „председателствам“ (сиреч мощно да участвам във фарса на политическия строй на 80те години като „отряден председател“, „зам. дружинен п-л“ и тн).

А няколко години по-късно пях соло пред цялото училище (по онова време над 1000 деца) на микрофон, от плейбека нищо не се чуваше и аз накрая с ужас установих, че съм пяла поне един такт по-бързо от аранжимента. Затова пък по-късно в началото на новото хилядолетие, някъде по чуждоземните ми „духовни“ пътища ми се случи да играя в аматьорска постановка пред 2500 души. Бяха ми дали най-комичната роля. И тогава ми се получи много добре – така силно и изразително ревях и се тръшках по сцената (играех ролята на провалил се самосъжаляващ се глупак), че публиката се късаше от смях и бях мощно аплодирана. Хм, то май с тая ми изява минимум две детски травми съм си излекувала..

Та връщам се на темата – защо аджеба ми е толкова страшно да дам глас на  най-„мъничките“ ми деца пред вас в социалните медии: сайта ми andonova-coaching.com, чрез който още преди девет месеца се разкрих като психолог и холистичен терапевт в Самоков и новоизлюпената Работилница „Свободолей“, която пък е израз на всички групови занимания, които предлагам наживо?…

Да си призная честно, „защото“ още не ми се е показало в пълна светлина. Явно не му е дошло времето. Но докато му дойде ще се придвижвам. Така, както Животът ме научи при най-страшните неща – милиметър по милиметър. Не стъпка по стъпка!

Как стана това ли?

Ами преди три години в рамките на един outdoor-семинар от обучението ми за лайф коуч, някъде в Австрия, изсипаха групата ни в един въжен град, където трябваше да преодоляваме препятствия (в моите очи чист кошмар) по двойки – единият преминаваше през изпитанието, а другият го напътстваше отдолу. Гвоздеят на програмата буквално се оказа един 10-метров стърчащ в нищото дървен стълб с диаметър има няма 25 см. Задачата бе да се покатериш до върха му по метални скоби на голямо разстояние една от друга, да седнеш върху плоския му край и се завъртиш, да стъпиш отгоре и се изправиш, без да има къде да се хванеш и накрая да скочиш в нищото. Обезопасен си с колани и каска, а въжетата ги държат долу от две страни по трима колеги, които са вперили очи в теб и съпреживяват ужаса ти. На това се подложиха, разбира се само тези, които се осмелиха. Имаше две жени със фобия от високото – да се доберат до върха за тях беше неописуемо преодоляване. Горе успяха да седнат и после се пуснаха, скочиха. Реших да се пробвам и аз – не ми се искаше после да ме е яд, че съм изпуснала едно от тези неща дето животът само един път ти ги предлага.

Та набързо изкачих десетте метра, защото уж нямам страх от високото. На върха здраво се вкопчих в стълба като пиявица, с гръб към хората. Неспособна да мръдна ни на горе, ни на долу, ни на ляво, ни на дясно. Вцепенена.

Забравих да спомена брулещия вятър, както и това, че пазенето на равновесие никога не ми е било сила, дори напротив. Навремето в часовете по физическо бях на гредата жалка картинка – огромен ужас и неконтролируемо треперещи крака.

Та горе всичко се люлееше – отвън и отвътре, а тялото ми залепна като дъвка върху дървото и като развален грамофон започнах да крещя „Не мога! Падам! Тук всичко се клати!“. Отдолу се видяха в чудо, но показаха железен професионализъм и нечовешко търпение. Дадоха ми време да повикам. Ева, колежката, която бях избрала за мой водач, кротко ми казваше „Можеш. Позволено е да се клати.“ Това второто изречение беше толкова нелепо и абсурдно, и сигурно точно заради това ми действаше. Почнах да нареждам, че виждаш ли това е невъзможно при тоя вятър и хич не знам, какви движения да направя, че да седна отгоре. Тогава помощта дойде – бавни напътствия, коя част на тялото и накъде да мръдна.

Милиметър по милиметър. И след всяко мръдване все се вцепенявах.

Успях да седна отгоре, после и да се завъртя с лице към колегите. Те не спряха да ме насърчават и да вярват, че мога и да се изправя отгоре. Не се отказах и аз. Продължих да следвам инструкциите им, макар че продължавах да съм убедена, че всеки момент ще се обруля като круша и постоянно ги информирах за това с подобаваща истерия в гласа. И при цялото тресене в един миг се оказах там горе права, здраво стъпила върху 25 см диаметър. Даже се изпъчих гордо и щастливо и успях да метна поглед над околията, почти като малката Ида вързана на мачтата в Емил от Льонеберия.

После дойде моментът със скачането – поне 5 метра си бяха свободно летене. Да ама на тялото ми хич не му беше до летене. Увещанията на хората имаха ефект нула. И след като мина една порядъчна вечност и ме досрамя достатъчно, не ми остана друго, освен да си бия сама шут в г*за. Стиснах очи и се хвърлих с драматичен писък. Уловиха ме, разбира се, тез прекрасни хора и леко ме приземиха.

След тая случка разбрах, че всичко е възможно. А думите на Ева и до ден днешен отекват в мен: „Es darf wackeln..“.

Да, позволено е всичко да ти се люлее, когато те е страх.

И сега ми се люлее. И за всяка малка стъпчица от „рекламната“ ми дейност ми е нужно несъразмерно дълго време и много енергия, защото в моята вселена, това да се покажеш в пълен ръст в публичното пространство е огромно, страшно нещо.

Благодаря ви от сърце, ако сте ме изчели докрай и ми съдействате (било то само ментално или виртуално) в разпространение на информацията за психологическите консултации, терапевтичните групи и събития, които предлагам тук в Самоков, на „Македония“ 50 – моята Работилница „Свободолей“.

Бел. на редакцията – за контакти:

Тел. 0883 990039

Website: www.andonova-coaching.com