Непреходно – оптимистичните размисли на Георги Даскалов

„Слънцето ще изгрее и утре“ написа във фейсбук нашият съгражданин, талантливият и обичан от самоковци журналист Георги Даскалов.

Представяме пълния текст:

„Изкарвам си прехраната почти изключително с писане. Невинаги е било така. Имаше период от живота ми, когато заедно с родителите ми отглеждахме 10-15 крави. Всъщност родителите ми се занимаваха основно, а аз помагах, а иначе бях главен редактор на самоковския вестник.

Но си работех цялата работа – косях сено, прибирах го, доил съм кравите, повече с агрегат, но и на ръка, ходех да ги паса и други такива. Съселяните ми се смееха и викаха – Гоше, защо учи толкова, бе.

От ония дни го разказвах на Велизар Енчев и той вика – издигаш ми се в очите, значи си правил нещо реално.

Сетих се, понеже прочетох нещо от Пламен Пасков, който обясняваше, че преди 100 години едно десетгодишино момиче е можело да измете къщата, да сготви храна, да нахрани по-малките деца, да смени фитила на газената лампа, да я напълни с газ и ред други работи.

А сега, пита Пламен, какво може едно десетгодишно момиче и всъщност развиваме се или деградираме.

100 години са много време. Само преди 50 години голяма част от българите са можели това, което Пламен описва. Както се вижда и от моя живот, имало е доста такива хора и преди 20-30 години.

Тогава е било необходимо за оцеляването. Човекът се е приспособил, усвоил е умения.

Но нещата се промениха.

Днешните 10-годишни момичета даже не знаят какво е газена лам(б)па. Не им трябва. Да не дава Бог.

Но чудесно се справят с интернет, могат да платят сметка по телефона, знаят чужди езици и са способни да се учат бързо. Ако се наложи, ще се научат да палят огън на открито, да ловят риба и да я пекат на камък, да мелят брашно, да го замесват и да опекат хляб. Дано не се налага.

Да, казва Пламен, ама ако спре токът?

Това е принципен въпрос. Човечеството си го е задавало от зората си. Какво правим, ако утре слънцето не изгрее.

Има множество отговори – и все хубави.

Днешната криза на западния свят, към който и ние – криво-ляво – се числим – се дължи в голяма степен на застаряването ни. Човекът след определена възраст мрази промените, свиква си с битието.

Прабаба ми, Бог да я прости, обичаше всичко да ѝ е на една ръка, ако нещо в къщата се разместеше или променеше, мрънкаше и бойкотираше, понякога се и съгласяваше.

Описано е прекрасно и от Димитър Талев в „Железният светилник“, в битката на Султана Глаушева със снахата Ния за смяната на светилника с газената ламба.

Застаряващите избиратели в Европа в момента сме мнозинство. И мрънкаме, и се караме, и бойкотираме. В България е още по, понеже мрънкащото мнозинство си тегли към комунизма, прекрасен и незабравим.

А политиците усещат тези настроения и вървят по тях.

Но слънцето ще изгрее и утре.“

А на мен все ми се искаше да го попитам – Ще изгрее, но над какво? Изумителното е, че заслушана в шепота на сърцето си, осъзнавам верния отговор – Над един по-добър свят.

Прав си, Гоше!

Лилия Кинина