Константин Боев пред Силвио Томов: Баща ми винаги е работил за България!
Свързва ни Росица Тренкова – оперна певица, общественик и не на последно място негова роднина. След кратък телефонен разговор се озовавам в дома на семейство Боеви в столичния квартал „Коньовица”. Константин, въпреки преживените неволи и трудното битие, е с борбен дух и запазена памет. В интерес на истината това интервю е плод на няколко наши срещи, а не на първата така. Пред очите ми оживяват снимки от старите албуми: един в който е събран целия живот на Петър Боев и два за двамата му синове – от рождението през най-важните моменти в живота до зрелостта. Запознавам се и със сина му Петър (роден през 1977 г.), който е кръстен на дядо си. Разговорът не е дълъг, но за сметка това е интересен и съдържателен.
– Разкажете ми повече за своето семейство и род.
– Роден съм на 16 май 1944 г. в град Самоков. Майка ми е била домакиня, гледала си е децата, имали сме още едно дете – момиче, но е умряло (през 1947 г. – бел С.Т.). Казват ми Коко, но не от Константин, а защото имахме кокошки в двора на къщата и аз по тях: „ко, ко, ко”. Аз и брат ми Христо, Ичо така наречен. Той почина преди две години. Роден е през 1950 г., шест години ни е разликата.
– Защо в Самоков, заради бомбите?
– София е била бомбардирана тогава, от англо-американците. Баща ми казва: отивай в Самоков да раждаш на спокойствие. Бабите са домакини, на майка ми бащата е бил началник-влак. Дядо ми Константин, на който съм кръстен, е бил офицер, по бащина линия. За времето преди девети септември лични спомени нямам, обаче Царско време. Хората са били кротки. Дето измислят разни сега партизани, ятаци. Няма такива работи. Беше честно и почтено, ходеше се на църква. Дядо ми е починал на първи май 1945 г., аз съм бил на една година. Те са от Баня, Разложко – там имаме рода. На баба ми Райна баща и е бил поп. Къщата в Самоков ни я взеха, понеже такъв беше закона: не може да имаш две къщи. Продадохме я на безценица на един роднина, за хиляда лева къща. Баща ми две години е бил в затвора: затворник, бачкач! Защо? Защото е бил шеф на Печат и пропаганда (Дирекция на пропагандата, създадена през 1941 г. по немски образец – бел. С.Т.) преди девети септември, БТА всеедно. Баща ми е голяма работа, беше. Те като отиваха и като се връщаха от работа, той все гласеше покрай нас да минат и влезеше – за десетина минути, да си направи лафа и айде в затвора.
– Да се видите? Те са работили тежка работа?
– Тежка работа, да. След това какво ли не е работил баща ми. Като излиза от затвора става касиер да го кажем в Народния театър „Иван Вазов”.
– Билети е продавал?
– Абе не баш билети, ама има си такива, които отговарят. Касиер, не значи да късаш билети само. След това какво ли не работи, по малко тука, по малко там, като все хвана вече официално със фотографията. Той си е обичал фотографията, но не професионално. После става шеф на петнадесет души, най-големите художник-фотографи на България. Аз им знам имената още на някои от тях. Той им стана главен редактор. Симпатяга беше. Там бачкаше на Графа, където трамвая завива да спре, сега нали направиха паметник на Гарибалди. Там има двама (фигури – бел С.Т.) , дето е така подпират (показва) сградата (до 1989 г. там се помещава Държавния фотоархив – бел. С.Т.).
– Да, подпират сградата отпред.
– А отсреща, сега не знам какво е, не съм гледал, беше „Козница”, най-хубавата закусвалня в София.
– Къде сте живели тогава?
– Тука. Тука отпред, дето са магазините, там ни беше къщата. Сто квадрата: преден двор, заден двор. Леля ми, баба ми, една леля имах Надка и тя. Трите жени живееха, а ние отпред. Аз с брат ми и майка, и баща ми.
– Това е на къщата на майка Ви?
– Това е на майка ми, а на баща ми е в Лозенец. Те са се много обичали с майка ми. В Лозенец къщата е била много хубава, на два етажа, сто и три квадрата… Там му е архива, но през войната е улучен от бомба, каквото е оцеляло сега е там. Обаче баба ми и дядо ми му поставят такова условие: или ще живееш тука без Коньовичарката, така и викаха на майка ми.
– Майка му и баща му не дават?
– Да. Или троши си глава! Той изобщо, без да се замисля си хваща парцалите и идва тука да живее.
– Любов?
– Да. Той беше голяма работа. Къщата беше една срутена, живеехме: отпред три жени, отзад ние четиримата. Отвори си прозореца на неговата стая, там до кревата дето спеше и хубаво пееше. Той е бил малко в хор „Гусла”, заедно с Борис Христов, най-големия български бас. Почва: канцонети-италиански, песни, български, руски. Пееше, отвори прозореца и… те някои комшии ме майтапеха: „Какво става, бе? Баща ти отдавна не е пял!” Викам: пее, пее. Баща ми много работеше, сутрин отиваше в шест на работа, ония идват към седем, а той вече е написал на един лист: ти ще отидеш на летището, ти ще отидеш на гарата, ти ще отидеш в Народния театър. На всеки му е написал задачата за деня. После той ги обработва и така. Умен човек, работлив човек. Взимаше та правеше табло, там на „Графа”, ония дето подпират. Имаше витрина – табло. За празници, за делници, делегация – дошли, отишли. След това дойде тука, тука го емнат тия местните комунисти: „Боев, аман-заман, знаеш идва празник, сега какво ще правим?” „Аз ще оправя” И взима, снимки, гласи, реди, пише, той много хубаво пишеше и рисуваше. Направи едно табло за девети септември, първи май, трети март и го сложат на лично место у махалата.
– С кои по-известни хора се е познавал? Писатели, художници и т.н.
– Виж сега той имаше много интелектуалци – близки, познати, ходеха си на гости. Георги Караславов примерно, писателят. Беше гъст с него, семейно. Аз няма да забрава един път ме покани и мене: „Ела, ела на Караславов отивам на гости”. Отивам и жена му като донесе една кутия, eй такава: вътре какво ли няма и кое от кое по-голямо, ама не бонбони. „Вземи, вземи, вземи още едно айде”. Аз, какво ще правя, да не обидя жената, взимам. Имаше много други журналисти, негови хора, събираха се. Имаше, отделно в кръчма се събираха, отделно се събираха по клубове, клуб на фотожурналиста, клуб на писателя, клуб на тоя, на оня. Активен живот! Чичо ми Кольо (Никола) беше офицер, но го уволниха. Нали всеки който е бил нещо по-изявен преди девети септември трябва да бъде наказан. Малък чин е бил, няколко звезди да е имал, но все пак носеше фуражка. Изселиха го в Горна Оряховица и там стоя бая време. После, за да е по-близо до София отиде в Мездра. Мездра е няма два часа път. Той се и разведе, жена му беше една фръцла.
– Какво образование имате и къде сте го завършили?
– Имам висше икономическо образование, в София съм го завършил във „ВИИ Карл-Маркс” (днес УНСС – бел. С.Т.). Средното пак в София – 18-та гимназия, Трета мъжка.
– Каква професия/и сте практикували?
– Бил съм инспектор 15 години. Три години в Комсомола – ЦК на ДКМС, обаче само три години. Като завърших висшето образование. Аз колех, аз бесех. Като чуеха за мене трепереха, не съм бил цербер, просто такава ми беше работата – да наказвам.
– Това кои години са?
– От 1970 г. ли кога беше, до 1995-1996 г. съм бил инспектор.
– Защо точно икономическо образование? Това Ви е харесвало?
– Може ли на 18 години да разсъждаваш, кое ти харесва, кое е бъдещето ти, кое е миналото ти. Икономическо образование, става за всичко.
– Трудно ли беше?
– Е, не беше лесно. Имаше изпити… ИСТМАТ, исторически материализъм. Това история на БКП, това бяха между другото. Имаше предмети яки, мене не ме биваше по счетоводство.
– Математика?
– Абе не е баш математика, ама не ме биваше. Знам малко немски, защото баща ми знаеше и ми помагаше с домашните и си говорехме малко.
Членували ли сте в БКП и/или други организации?
– Не! Никъде, нито в други организации. Аз се чудех как да се измъкна: лъжех-мажех. Викам: догодина това-онова. Чудех се как да се измъкна, за да не ме поканят: като те поканят, щеш-не щеш – ще станеш. Майка ми беше направо набожна, а баща ми беше реалист. Преди 1989 г. обаче не даваха да се ходи на църква. Спираха ни по улицата, разпитваха ни. Майка ми умря на 89 години, а баща ми на 92 години. Той винаги е работил за България, дори и сега като се чувам с някои, които това казват: искал е нещо за нея да направи. Един от тях е Константин Кафтанджиев, дългогодишен председател на Фотоклуба и приятел на баща ми.
Интервюто взе: Силвио Томов 23. 02. 2020 г., гр. София
Разделяме се, но в главата ми остават споделените идеи: за представяне на изложба, посветена на Петър Боев в Самоков и София, виждам и двата тома „Фотографското изкуство в България”, съответното и двете с посвещения, Коко разказва: подари ми ги, това ми остана за спомен от баща ми. Получавам и автограф върху моя екземпляр от книгата. На едната просто пише: на Коко от баща му, като личи и прекрасен почерк. Другата е украсена с прекрасно послание, което сякаш идва като естествен завършек на нашия разговор:
Човешкото око изгря, показалецът натисна,
фотозатворът щракна зад хладното око на обектива,
светлината плисна с експлозивна сила върху филма.
Мигът отлитна,
Но запечатаният образ на събитието остана
в химическата памет, очаквайки своето
възкресение върху двуизмерното пространство – напомняйки
за събитието – прозрачно доказателство, че в нашия
обемен свят, нещо се е случило, че някой някога си е съществувал!
Май, 1987 г., Петър Боев
