На „Tеатър без граници“

Ходенето на театър е празник и аз миналата седмица имах петнадесет малки празника. Или по-точно десетина малки и четири-пет по-големи. Защото театрите бяха любителски, и който е гледал такива знае, че по-голямата част са откровено самодейни и могат на моменти да станат доста скучни, а понякога и направо пошли. Обаче винаги има единици, които са толкова добри, поне колкото един професионален театър и когато човек осъзнае, че това са хора, които през деня работят нещо друго и се събират вечер, за да правят това, което обичат да правят, без да получават за него каквито и да било дивиденти …… ти става едно такова мило и се изпълваш с искрено възхищение. Ще си позволя да цитирам и Любо Малинов, който беше член на журито и вчера ми сподели, че най-силно бил впечатлен от това колко „неистово” им се играе на хората. Да, така е. Неистово ми се играе и на мен. Неистово ми се иска да се случва нещо. Неистово ми се иска хората да отварят вместо кутии на Пандора и да пускат зли духове от бутилки, да отключват съкровищниците на душите си и да се отдават на изконната си нужда да творят – единственият начин да се доближим до Твореца, да станем богоподобни , или в духа на вчерашния празник – будни.

Аз лично винаги съм защитавала мнението, че всички ние сме … поне малки творци. И една манджичка да сготвиш и един дом да подредиш, все се изисква някаква, макар и минимална креативност.   Безспорно, има и такива, у които и минималното е закърняло или се е загубило някъде по пътя, но предпочитам да вярвам, че те са малко. Много по-малко обаче са и Големите Творци – гениите, до които само да имаш шанса да се докоснеш или да се къпеш в светлината им и вече си имал много. Защото те не само са докоснати, те са помилвани от Бога и той им е предал съобщението си.

Аз само се опитвам да хвана някоя и друга дума от него …Въпреки, че по някакъв начин и аз се чувствам помилвана от Него. Не, не защото съм голям творец, а по една друга причина и тя е проста – отказът ми да порасна. Защото вътрешното ми диво и обичливо дете е не само живо, а и все повече и повече управлява живота ми. Не, не, не е думата „управлява”, не е и „владее” ….. по-скоро царува като Малкият принц или пък …. ме води като някакъв Сталкер през лабиринтите на живота. Та, вътрешното ми дете и аз се носехме миналата седмица на няколко педи над земята. Ние поначало не стъпваме много на нея, носим си се така или иначе отгоре, та  понякога и в облаците, но по принцип издигането е на по-неравни интервали, а има и моменти, в които се чувстваме погребани в черната земя. Любопитното в случая е, че не само изкуството ни издигна над земята, а дори само и опитите да се прави изкуство. Защото както споменах, не бяха много постановките, които можеха да се нарекат с чисто сърце изкуство, но опитът ….. опитът да се издигнеш, да се докоснеш …. той сам по себе си заслужава огромно уважение и също издига ….

Е, да си признаем честно, направи ни удоволствие и възможността да излезем и да представим някои от постановките – обличахме си, преобличахме се, гримирахме се, правихме си прически и изобщо … много се забавлявахме.  Накрая успяхме да се запознаем и с дамите от журито и бяхме поразени от това колко интелигентни, мили и безкрайно симпатични са те. Дано да ги видим пак на следващия фестивал.                                                                                                                        Мая Малканова