Читалището стана втори старчески дом

Не съм сигурен, че точното наименование към днешна дата е „култура”. Не знам защо, но оставам с впечатлението, че и в културната дейност вече не се гледа качеството, а количеството – да отчетем дейност, голяма грешка. И десетки мероприятия да се преведат, когато вътре в тях го няма вложено чувството на даденото изкуство, пресъздадено по някакъв начин на сцената и не се пренася върху публиката настроението, което да грее сърцето и вълнува душата, все едно нищо не е направено. Присъствам на повечето творчески изяви в читалището и удовлетворението ми е минимално и моментно. Безспорно всички работещи колективи личи, че се стараят, обаче според мен това не е достатъчно. Талантът го има в известна степен. Желанието за изява и доказване е явно. Но!

Но, на какво предимно ставаме свидетели, изключвайки конкретно сценичните изяви? На лъжи и безумие. Ето, най-скорошната новина, която се разнесе беше назначението на нов, смятам крайно неподходящ човек, който да отговаря за организационната дейност. Неотдавна пък, към края на изминалата календарна година, прочетох във вестник „Приятел”  една статия, която беше пусната по повод назначението на нов секретар на читалище „Отец Паисий” и наистина всичко добре – нов секретар, край на една ера от безцеремонност, наглост и беззаконие от страна на предходните двама. Е да, ама май не съвсем. Как е в самото читалище вътре не знам и не мога да кажа, обаче мога да се изкажа за това, което виждам като външно лице. В гореспоменатата прочетена от мен статия, госпожа секретарката казва, цитирам: „Читалището да стане втори дом за хората”, а между другото и самата статия носеше същото заглавие, обаче аз бих редактирал заглавието и желанието по следния начин:  „Читалището да стане втори (старчески) дом”. Няма лошо в това, че възрастните хора се занимават с изкуство и културни дейности, но в цялата тази мила читалищна идилия почти ги няма децата, а над тези, които ги има доминират възрастните. Нищо лошо в това, разбира се, а и навсякъде е хубаво да има приемственост между поколенията и да се учат едни от други различните възрастови групи – възрастните са богати от към опит и мъдрост, а младите от към идеи и кипят от енергия, но няма какво да се лъжем. Има хора, които са окопирали читалището и няма да се махнат от там. Има хора, които докато са там няма да има напредък и промени. Каза се и за смененото и подмладено читалищно настоятелство, нека се даде поле на младите и нововстъпилите в ръководството да се изявят и докажат, да ги видим. Куп неща могат да се напишат, обаче всичко ще бъде ехо в пещера. Същото онова ехо, което години наред отеква ту по –силно, ту по-тихо в читалището и се губи нечуто сред хората, които инатливо не се оттеглят. Тези хора твърдят, че правят нещо. Каквото и да правят и колкото и да дават на културата ни, редно е да преценят времето си и да отстъпят място на младите. Нека са там, нека са до тях, нека им помагат и ги подкрепят, но да се знае и да бъдат второстепенни образи, да заемат поддържащи роли, а главните да бъдат дадени на младите, които желаят да се отдадат на изкуството, които да се стремят да поддържат културата и да развиват  читалищната дейност, защото такива младежи със сигурност в града ни има, но ние няма да ги видим и те няма да се докажат, докато полето за изява е окопирано от хора, на които не им се слиза от пиадесталите, на които са се самоиздигнали.

                                                                                                                                Панайот A.