Харалан Александров: АБВ е симптом за криза в идентичността на БСП

Социалният антрополог Харалан Александров е член на Гражданския съвет на Реформаторския блок. В интервю за “Стандарт” той анализира случващото се в БСП, разкрива скритите козове на „България без цензура“, прогнозира как ще продължи танцът между протестиращите и правителството.

– Г-н Александров, как оценявате размразяването на АБВ на Георги Първанов и заявката им да представят част от левите избиратели?

– Разглеждам АБВ не като някаква конспирация, а като симптом за криза на идентичността на БСП. Твърде дълго идеологическите, ценностни и социални конфликти в тази партия бяха потулвани или удържани около монолитното лидерство, сега те стават неудържими. В БСП има значителна тревога, да не кажа недоволство, около ситуацията, в която се намира партията и най-вече около ролята й на водещ партньор в коалиционно правителство, от което получава повече негативи, отколкото позитиви. Както каза някой, БСП се е превърнала в пехотата на ДПС в нейния щурм към властта. Ако Първанов и хората около него овладеят политически тези брожения, напълно възможно е значителна част от подкрепата да се отлее към тях. Това едва ли ще доведе до разцепване на БСП, но със сигурност ще дестабилизира лидерството на Станишев и респективно на подкрепата за правителството.

– Има ли опасност битката с „врага с партиен билет“ да дестабилизира БСП?

– За разлика от други партии БСП има култура на толериране на различията и успява през десетилетията да удържи в напрегнато единство много противоречиви и дори дисидентски гледни точки, мнения, тенденции и политически тежнения. Сега обаче в тази напрегната ситуация, когато партията е под обсада и атакувана от всички страни, има опасност да се отключат разрушителни процеси. Това означава ръководството около Сергей Станишев да влезе в защитен режим и да почне да напада стръвно Първанов, който на свой ред да се представи за мъченик, и това да отприщи свирепи разпри и кръвожадни апаратни войни, които също не са чужди на традицията на БКП-БСП. Искрено се надявам да надделее добрият тон и разумът, а конфликтите да бъдат удържани в рамките на цивилизования политически дебат. Във всеки случай БСП не може да продължи да си затваря очите за проблемите, защото Първанов казва правилните неща, макар и по неправилни причини. Засега изглежда надделява тенденцията към въоръжен мир – двете фракции ще се карат и обвиняват, ще се гледат лошо, но ще останат заедно, няма да се сбият публично и да се отдадат на партийни наказания и ритуални унижения. Ще бъде запазен мирът най-малко защото това ще постави под риск лидерството на Станишев, който по един кротък, интелигентен и ненатрапчив начин успя да се окаже вторият най-дълго управлявал лидер в историята на партията.

– Станишев кара вече 13-а година като председател…

– Да се надяваме, че няма да се окаже фатална за лидерството на Станишев. При всички грешки и провали той все още има шанс да изведе БСП от кризата, но това няма как да стане без промяна, без да бъдат решени болезнените проблеми, свързани с десните политики на тази партия, с тежките кадрови компромиси и скритите връзки с олигархията. Просто не е възможно БСП да остане партия и на бедните хора, и на едрия бизнес, това напрежение ще я взриви.

– Преди броени дни официално бе учредена и „България без цензура“. Как оценявате първите стъпки на Николай Бареков?

– Независимо дали ни харесва или не, „България без цензура“ изключително бързо стана факт на политическата сцена, а нейният лидер Бареков – един от най-активните и най-видими актьори. Неговата медийна активност е просто смайваща, на път е да надмине ранния Борисов. Това може да му изиграе лоша услуга, защото хората покрай него остават в сянка. Във всеки случай Бареков вече не е политическа какавида, а доста едра пеперуда, която може бързо да изгори в мътния пламък на българската политика. Тази пеперуда дръзко разпери криле и започна да облита политическия център, като първоначално доста се залетя вляво. Неговият воаяж из страната е медийно-политическа иновация, за която отдавна трябваше да се сетят левите партии. Но Бареков ги изпревари и ритуално се венча за оскърбените и унижените, за „бедни хора без зъби“. Той е първият, който посмя да се срещне с тези хора и ритуално им се врече във вярност. Този патетичен жест бе приет с насмешка от политическия естаблишмънт и това беше грешка, защото унизителната бедност е печален факт и тежък срам за страната. И тъкмо очаквахме новият спасител окончателно да хлътне в радикално лява месианска реторика, той оповести своята идеологема за „капитализъм с човешко лице“.

– Фразата е реплика на копнежа по „социализъм с човешко лице“ от Пражката пролет през 1968 г.

– За мен това е политическото събитие около „България без цензура“ – мистичният брак на Бареков с бедстващата периферия на България роди не просто популизъм, а заявка за повторна идеологизация на политиката. Това поставя много въпроси, но които Бареков е длъжен да даде отговор. Какво точно разбира под капитализъм с човешко лице? Тази фраза звучи добре, носи обещание за хуманизиране на обществото, но как ще бъде постигнато това? Възможно ли е помиряване на бедните и богатите, на жертвите на прехода и неговите архитекти? Възможен ли е обществен договор, в който да се включат и двете страни? Възможно ли е неравенствата да бъдат приети и мобилизирани за целите на развитието? Възможно ли е разрешение на социалните противоречия, което да не минава през ревизия на прехода и насилствено преразпределяне, през революционна „експроприация на експроприаторите“ и разрушителен порив към възмездие? Възможно ли е, най-сетне, социалният успех в България да стане легитимен, а неравенствата да се приемат като справедливи? Има нещо иронично в това, че идеологията се завърна в българската политика през амбицията на един преуспял и доскоро безгрижен журналист.

– Завръщането на идеологията има ли връзка с обществените вълнения?

– Държа да отбележа, че преди да се върне идеологията, в политиката се върна моралът и това е заслуга на протестите, които продължават под една или друга форма вече цяла година. След години на аморален и безидеен популизъм имаме шанс да поставим политиката отново в ценностна и идеологическа рамка и този шанс не трябва да се проиграва. Ако забелязвате, и останалите политически актьори започват да се упражняват да говорят на езика на морала и идеологията, колкото и да им е неприсъщ – просто няма къде да ходят, времето го изисква. Популисткото заиграване и експертното говорене вече не са достатъчни. Страната е в такава безизходица, че се налага да се породи визионерско лидерство, което да разкаже по завладяващ начин едно различно и по-добро бъдеще, а това означава идеология. Това, между другото, дава исторически шанс на новото поколение политици от целия спектър да започнат сериозен идеологически дебат помежду си и така да се легитимират взаимно и да излязат от сянката на своите сенчести покровители. Дано имат куража и интелигентността да го направят.

– Вече близо година продължава танцът между протест и правителство. Има ли някакъв резултат?

– В началото изглеждаше така, сякаш протестът е много по-иновативен, докато правителството е някак инатливо и глухо. Истината е, че при всичките си провали и безобразия това правителство е първото, което функционира под толкова силен обществен натиск и успява да запази елементи на цивилизованост. Всеки от партньорите играеше своята част от танца и, общо взето, те не се настъпваха много, учеха се в движение на новите стъпки. Това е забележителен прогрес и за двете страни. Притеснявам се, че от страната на протеста нещата напоследък залиняха. Като че ли този партньор нещо взе да се спъва и да залита. Да се вземат в ръце, ако обичат, и да си продължат танца. Те обявиха ДАНСwithme, поканиха правителството на танц и то волю-неволю прие. Не трябва да го изпускат, защото веднага ще хлътне в сластните и гибелни прегръдки на едни други играчи.

– Като че ли протестиращите се отчаяха, защото искаха бърза оставка, а не дълъг танц.

– Значи не са си разбрали задачата. Задачата е дълъг танц, в хода на който партньорите взаимно се учат и усложняват стъпките и ритъма. Този танц не трябва да спира, докато продължава, имаме шанс са по-добро бъдеще. Танцът между протестиращите граждани и властта е публичен, той е на площада. Българските политици имат непреодолимо влечение към похотливото ложе на олигархията, единственият начин да бъдат вадени от там е гражданите да ги въвличат отново и отново в танц, който не могат да откажат да играят – танца на демокрацията.

                                                                                                Източник:.standartnews.com