СамокоВест

На „Tеатър без граници“

Споделете ни в

Ходенето на театър е празник и аз миналата седмица имах петнадесет малки празника. Или по-точно десетина малки и четири-пет по-големи. Защото театрите бяха любителски, и който е гледал такива знае, че по-голямата част са откровено самодейни и могат на моменти да станат доста скучни, а понякога и направо пошли. Обаче винаги има единици, които са толкова добри, поне колкото един професионален театър и когато човек осъзнае, че това са хора, които през деня работят нещо друго и се събират вечер, за да правят това, което обичат да правят, без да получават за него каквито и да било дивиденти …… ти става едно такова мило и се изпълваш с искрено възхищение. Ще си позволя да цитирам и Любо Малинов, който беше член на журито и вчера ми сподели, че най-силно бил впечатлен от това колко „неистово” им се играе на хората. Да, така е. Неистово ми се играе и на мен. Неистово ми се иска да се случва нещо. Неистово ми се иска хората да отварят вместо кутии на Пандора и да пускат зли духове от бутилки, да отключват съкровищниците на душите си и да се отдават на изконната си нужда да творят – единственият начин да се доближим до Твореца, да станем богоподобни , или в духа на вчерашния празник – будни.

Аз лично винаги съм защитавала мнението, че всички ние сме … поне малки творци. И една манджичка да сготвиш и един дом да подредиш, все се изисква някаква, макар и минимална креативност.   Безспорно, има и такива, у които и минималното е закърняло или се е загубило някъде по пътя, но предпочитам да вярвам, че те са малко. Много по-малко обаче са и Големите Творци – гениите, до които само да имаш шанса да се докоснеш или да се къпеш в светлината им и вече си имал много. Защото те не само са докоснати, те са помилвани от Бога и той им е предал съобщението си.

Аз само се опитвам да хвана някоя и друга дума от него …Въпреки, че по някакъв начин и аз се чувствам помилвана от Него. Не, не защото съм голям творец, а по една друга причина и тя е проста – отказът ми да порасна. Защото вътрешното ми диво и обичливо дете е не само живо, а и все повече и повече управлява живота ми. Не, не, не е думата „управлява”, не е и „владее” ….. по-скоро царува като Малкият принц или пък …. ме води като някакъв Сталкер през лабиринтите на живота. Та, вътрешното ми дете и аз се носехме миналата седмица на няколко педи над земята. Ние поначало не стъпваме много на нея, носим си се така или иначе отгоре, та  понякога и в облаците, но по принцип издигането е на по-неравни интервали, а има и моменти, в които се чувстваме погребани в черната земя. Любопитното в случая е, че не само изкуството ни издигна над земята, а дори само и опитите да се прави изкуство. Защото както споменах, не бяха много постановките, които можеха да се нарекат с чисто сърце изкуство, но опитът ….. опитът да се издигнеш, да се докоснеш …. той сам по себе си заслужава огромно уважение и също издига ….

Е, да си признаем честно, направи ни удоволствие и възможността да излезем и да представим някои от постановките – обличахме си, преобличахме се, гримирахме се, правихме си прически и изобщо … много се забавлявахме.  Накрая успяхме да се запознаем и с дамите от журито и бяхме поразени от това колко интелигентни, мили и безкрайно симпатични са те. Дано да ги видим пак на следващия фестивал.                                                                                                                        Мая Малканова

One thought on “На „Tеатър без граници“

  1. Браво на жените. Само те се подписват под това което списват. Значи не са агенти и доносници. Браво! За културата май е по важно да си намериш „културна“ среда, а това е много трудно, според мен невъзможно дори. Все едно със свещ да търсиш човек посред бял ден, а в края на деня вместо човек да си намериш компания. След тази статия ще спя спокойно – с културата сме едни гърди напред пред другите. Предлагам на следващите избори жените да вземат нещата в свои ръце и да имат кандидат за кметица, но да бъде на същото ниво.

Comments are closed.