Евгений Дайнов: Онзи политик, който тръгва да се пъчи по мускули потвърждава – не съм демократ, чист варварин съм!

Голата снимка на напомпания с мускули Бойко Борисов, въоръжен с напомпани в развъдник шарани, навежда на същите тъжни и тревожни мисли, както голата снимка на Путин, въоръжен с пушка. Цивилизация има там, където над човека властват правила, а не – друг човек. Там, където над човека властва друг човек – на това още древните гърци са казвали „варварство“. И така – към, има-няма, 2 100 години. Което е преди 200 години. От тогава и насам цивилизацията навлиза в нова фаза – демокрация. И нещата малко се усложняват. При демокрацията, освен че над човека не властва човек, а правила, става и така, че управляват слабите. Обикновените хора. Не – необикновените херои. Затова мъдрият философ на либералната демокрация, Карл Попър, твърди: „Западът вярва в обикновения, непознат човек“.
Тъй като в либералната демокрация управляват правилата и на власт е обикновеният човек, там няма да видите надуващи мускули, голи до кръста премиери или президенти. Защото:
а/ те са винаги коректно облечени, за да внушават, че са еманация на правилата над личните предпочитания; и
б/ те никога не показват мускули, защото знаят, че при демокрацията на власт са обикновените хора – и че политиците са временни изпълнители на тази власт.
Представяте ли се Дейвид Камерън да позира по мускули? Барак Обама? Оланд? Барозу? Дори Арнолд Шварценегер, един от най-мускулестите хора в света, докато е губернатор на Калифорния не си парадира перките пред избирателите. Ходи костюмиран, както правят всички цивилизовани демократични лидери.
Онзи политик, който тръгва да се пъчи по мускули, прави внушение на три нива едновременно:
а/ не съм демократ – управлявам ви, не защото съм представител на вас, слабите, но защото съм силен, а вие сте слаби.
б/ не съм цивилизован – аз, отделния силен човек, ще властвам над вас, а не – някакви си правила.
в/ чист варварин съм – убеден съм, че голата сила е най-доброто право.
Имаше такива „воеводи“ по време на гражданските войни в бивша Югославия. Един даже си водеше леопард на верига, докато ходеше насам-натам гол по мускули. А Путин тръгна по мускули месеци, след като прати войската си в Грузия. Един вид предупреждение към света: внимавайте с мен, имам силата да стрелям и влизам, където си искам. И не след дълго – каква изненада, врякнаха всички – нахлу в Украйна и си взе парче от нея. За малко да вземе половината.
Ако ще слагаме хора на отговорни места, само защото са мускулести, защо тогава не си изберем да ни управлява Кубрат Пулев? Или, ако започнем да прилагаме този принцип във всички сфери – защо не избираме например съдиите според обиколките на бицепсите им? Или защо аз, да речем, не вербувам студенти, като застана гол по перки и им покажа как мърдат татуировките, нарисувани върху делтавидния мускул?
Не е ли абсурдно? Съдии и професори няма да избираме заради мускулите им, ама премиери – може? Не е само абсурдно. Опасно е. Заявката „аз съм голата сила“ винаги е следвана от насилие над обикновените хора – които, при демокрацията, би трябвало да са на власт. Откъде тогава идва този овчи възторг, особено в България, по повод всеки мускулест индивид? Къде са корените на онова цвилещо удоволствие, с което голяма част от населението приветства мускулите и на Путин, и на Бойко, и на Волен дори?
Склонен съм да вярвам на тезата на писателя Георги Марков, убит от ДС на сто метра от британския парламент – че цялата работа идва от налагането на грубостта като правило на общуването. „Грубостта дойде в нашата страна веднага след войната и влезе в нашия живот, вкарана от ръката на НАСИЛИЕТО,“ пише Марков и продължава: „Насилие, което се изрази не само в арестите, побоищата, инквизициите, интернирането, затварянето, насилие, което ни остави не само рекордите на свирепост и низост, на душевно опустошение и нравствено осакатяване на цели поколения, но което главно установи ВЛАСТТА НА ЧОВЕК НАД ЧОВЕКА.“ Това насилие води до грубост в общуването между хората и – до още насилие и грубост. Голата сила става закон – нещо, което позволихме да продължи и след комунизма, когато никой нищо не направи срещу обществения възторг от мутрите и чалгата. И грубостта, както пише Марков, продължи да действа като „начин за себеосъществяване“. Ако не си грубиян, си никой – не съществуваш.
Може би няма как, обаче, Кубрат Пулев да бъде избран за премиер, защото той не дърдори. А според Марков, не е достатъчно само да си грубиян. Важното е да дърдориш, за да се превърнеш в онзи любим от народа „романтизиран грубиян“, който „прикрива празнотата си с глъч и мускули“. И Путин, и Бойко, и Волен, освен че надуват перки – дърдорят. Вдигат глъч. Затова се радват на романтизирането, на което се радват.
Никой не романтизира Дейвид Камерън, но под неговото (често незабележимо) ръководство Англия отново се нареди сред водещите страни в света. А там където народите романтизират мускулестите си предводители, винаги цари бедност, насилие и хаос.
Въпрос на избор. Затова е казано: какъвто народът – такива и лидерите му. Преведено на чист български: управляват те онези, които си заслужил. Или, както каза покойният Дими Паница, когато БСП спечели първите свободни избори през 1990 година: „Никой по света няма да съчувства на народ, който избра комунистите, защото му дадоха капачки за буркани“.

Източник: offnews.bg