ГИ „Справедливост”: 2013 – голямото събуждане или лека нощ?

Без никакво съмнение събитието на 2013 година са безпрецедентните за България протести, стартирали след избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.  #ДАНСwithme – българската проява на глобална тенденция, появила се на други места като „Отпор“, „Оранжева революция“,  „Революция на розите“, и  достигнала кулминацията си в „Арабската пролет“ – е истинско явление в най-новата ни история, независимо от противоречивите оценки и съмненията в  ефикасността и стратегията на протеста. Ще остави ли голямото българско събуждане от 2013-а  някакъв позитивен резултат, който да бъде част от едно ново национално Възраждане, или е просто щрих към необратимостта на пропадането?  Не крием симпатиите си към протеста и хората, които повече от седем месеца искат оставката на едно напълно компрометирано и опасно за страната правителство. Но очевидното нежелание (или неспособност) да се напусне полето на моралния бунт и да се стигне до ясно назоваване на същностните пороци на политическия модел, тласкащи отдавна страната ни към днешното дъно, работят в полза на статуквото. Защото констатациите за превратния начин, по който се упражнява властта в България, макар и напълно верни, са само следствия на дълбок базов проблем, свързан със самия  политическия модел. Моралните оценки и безалтернативното „оставка и незабавни избори“ натрапват илюзията, че досегашните ни неудачи като общество се дължат на някаква подразбираща се неморалност на политическите субекти, които днес са на власт, и  че изходът е в една предстояща и сигурна изборна победа. Няма дебат и минимум съгласие за задължителните промени в самия политически и обществен модел, които да направят невъзможен досегашния начин на упражняване на властта.

Ако сме съгласни, че истинските причини за дълбоката обществена, политическа и морална криза  са в политическия модел, а случващите се пред очите ни управленски безобразия са неизбежни негови следствия, трябва ясно да назовем основните му дефекти. И отговорът не е никак труден – стига да сме достатъчно искрени и да не сме забравили основните принципи на демокрацията и правовата държава. Народен суверенитет, разделение на властите, равенство на всички пред закона – без тях няма как да има отговорна власт, правосъдие, справедливост и обществен просперитет. Очевидно днес в България отделните власти не произтичат от народа, а една от друга; парламентарната република е само фетиш, прикриващ липсата на разделение на властите,  а съдебната власт няма никаква връзка със суверена и е ефикасно контролирана от политическата. Без да осъзнаем, че самият фундамент на демокрацията и правовата държава в България е нарушен, няма как да намерим решението на нито един от многобройните проблеми, които констатираме. Затова задълбаването в моралния апломб на протеста с единствено искане „оставка и избори“, без да се посочат дълбоките структурни дефекти на самия политически модел, подсилва съмненията в адекватността на досегашния подход.

Само когато се концентрираме върху същността на проблема, а не върху неговите следствия, можем да избегнем отчайващата липса на единство на тези, искащи една правова, справедлива и просперираща България.  Днес всички противници на режима – както протестиращи, така и политически формации – за пореден път са разделени, отправят се взаимни обвинения за минали грехове и настоящи кусури,  без никой да посочи от какви точно промени в политическата система (включително конституционни) се нуждаем. Ако се обединим около общо базово разбиране какво точно в сегашния политически модел е грешно (и това е различно от заклинанията за политическия картел, громенето на престъпната олигархия  и фундаменталния въпрос кой предложи Пеевски)  и как да върнем моралното основание и работещите принципи на една отговорна и под контрола на народа власт – тогава няма да ни разделят историческата драма на десницата, миналото на Борисов или нечии политически метаморфози. Всички, които са убедени, че най-важното е да се разделят и да се поставят под демократичен контрол всички власти (а не да продължат да се възпроизвеждат една друга), да имаме отговорен и справедлив съд, да се гарантира възможността всички да имат равни възможности да бъдат избирани (а не само да избират) – това вече е истинска алтернатива на статуквото. Тогава можем да спорим как точно изпълнителната власт може да се раздели от законодателната, дали всички съдии да се избират пряко и как достойните и способни хора да имат мотив и шанс за участие във властта – вместо досегашните зависими марионетки и анонимни партийни послушници.  Ако не се направи вярната диагноза на заболяването, повтарянето на видимите от всички симптоми няма да помогне – и тогава личните ни антипатии и емоционални пристрастия ще продължат да гарантират властта на мафията. Нека само за миг се замислим какво всъщност разделя достойните и способни хора, които се намират и в Реформаторския блок, и в „Синьо Единство“, и в „Демократично действие“, и в отделните части на Протестна мрежа, и в Движение „22-и септември“ (включително и намиращите се такива хора в ГЕРБ), и т.н., да ни прощават останалите …..,  и защо отгоре на това голяма част от противниците на управлението не приемат нито един от тези субекти? И може ли някой да посочи ясно принципните разлики между всеки от тях в идеите им за промяна? Оставка и незабавни избори, (няколко) стъпки за излизане от кризата, (някакви) промени в съдебната система, Конституционен блок и конституционно мнозинство, радикална промяна на политическия и икономически модел, и т.н.   –  всички тези неща в най-добрия случай са просто технология или абстрактни пожелания, но не съдържат нито разбиране за дълбоката същност на политическата и институционална криза, нито  минимални гаранции за промяна на статуквото. Затова вместо да спорим за проценти, за шансовете да се прескочи бариерата и вината за разпада на дясното, да поискаме заедно промяната на това, което е сърцевината на катастрофиралия политически модел – пропорционалните, обсебени от партийни централи избори, държавното финансиране на партиите и контролираното от властта правосъдие.

Има още нещо, което не трябва да забравяме. Да, днешното управление е престъпно и трябва да бъде сменено. Но първо (както вече отбелязахме) – то е неизбежен, предизвестен продукт на един порочен политически модел, при който основните принципи на демокрацията и правовата държава са единствено красиви фрази без никакво покритие. И после – днешните безобразия на властта бяха методично подготвяни повече от десетилетие, през което време повечето от нас  не реагираха по никакъв начин (този укор не може да се отправи единствено към най-младите). Малцина от нас протестираха, когато един зависим човек лъжеше за своето минало, за да стане (отново) наш държавен глава и символ на единството на нацията – с всички произтичащи от това последици. Къде бяхме, когато безсмислените брътвежи на един измамник със синя кръв стопяваха остатъците от политическа нормалност и създадоха условията за квотното разграбване на страната? Защо единствените критици на българската прокуратура, превърнала се в „машина за власт и пари, връщаща ни към най-тъмните времена на потисничество“, бяха чуждите посланици? Защо дадохме властта на „гангстер в костюм“, който чрез държавата успя да „заработи“   много повече, отколкото преди това всичките колеги с бухалките, взети заедно? Още през 2009-а заявихме, че с идването му на власт вече няма морална граница, която да не бъде прекрачена – и за съжаление рубежите почнаха да падат с плашеща лекота, за да се стигне логично и до Пеевски. И когато питаме „кой“ – не трябва да забравяме и собствената си отговорност за днешното безвремие.

Неотчитането на всичко това ни обрича да продължим да се спъваме отново в същия камък. Злото не е от вчера, то не започва с Орешарски, а се разви и порасна пред очите ни, с нашето знание, съгласие и … бездействие. Да, днес вече протестираме, и така трябва да бъде. Но ако не бъдат променени самите правила на играта, отборът на лошите винаги ще печели – както и непрекъснато ни се случва. Властта най-после трябва да бъде разделена и всяка от частите й – зависима и произтичаща от народа, както е записано в член първи на Конституцията. По този начин ще се отнеме реалната, но нелегитимна власт на тези, стоящи зад Станишев, Доган, Борисов, Орешарски. Мажоритарни избори, пряк избор на съдии и прокурори от гражданите, премахване държавното финансиране на политическите партии са задължителните условия за промяната на начина, по който се упражнява властта в България. Няма как да надхитрим статуквото, като водим битката на неговия терен и играем неговата игра. Трябва да променим средата и правилата на играта – в противен случай сме обречени.

Само тогава голямото българско събуждане от 2013-а ще има смисъл, посока и цел. И резултат – различен от този, който досега неизменно получаваме.