СамокоВест

Георги Мирчев – слънчевият творец

Споделете ни в

Пак съм в моето лято,
с дъжд пороен измито,
изсушено от вятъра
и препълнено с жито.
Георги Мирчев
Една живоструяща изложба посреща посетителите на Общинска библиотека тези дни. Светлината искри от картините на Георги Мирчев. Изворът на неговото художествено творчество е битието. Такова, каквото уж всички познаваме, а в платната на твореца то сякаш е още по-одухотворено, по-облагородено, по-чисто. Идилични кътчета, дървета, езерни огледала, забързани ручеи, притихнали къщи, купа със сено, хора. Това са откровенията на художника. Защото, както казва самият Георги Мирчев – „Който не е ходил бос по росата, погален от утреника, който не е чувал глас на кукувица от самотна круша сред класилата пшеница, който не е ходил с трън в петата от Гергьовден до Димитровден и не е слушал гласа на хлопка, той нищо не знае”.
Водена от светозарната нишка на картините, стигам до набор от книги на Георги Мирчев. Стихосбирките му „Сугарно”, „Лято”, „Слънце росно”, „Затворен кръг”, „Сянката ме напусна“, „Поречие”, „Под небето”….. лежат, разтворени като ветрило, в подножието на платната.
Отдавна познавам поезията на Георги Мирчев. Стиховете откраднаха сърцето ми още с първия им прочит.
„Когато смях пропука вашите устни
и сграбчи с нокти светлото петно
едно зверче; и в мен остана то,
тогава ми подава длан изкуството.”;
„Докосвам устни, овлажнени
с невкусван до сега нектар –
гърди от слънце невидени –
огнища тайни на пожар,
две капки кехлибар блестят
във ореоли с морав цвят.”;
„Но оставам от мравка по-тих,
вятър вечен наоколо шушне.
И ухо до пръстта долепих,
само твоите думи да слушам.”
Само частица от поетичното богатство на Георги Мирчев, а събрала в строфи вечния ритъм на живота. Дали толкова обичам словото му, защото е много български поет или, че мистериозно провиди в най-потайните кътчета на моята душевност? Образите, метафорите, усещанията носят мириса на българската земя. Сладки череши, сочни праскови, дъхави малини зреят в стиховете на Георги Мирчев. Нашенските цветя, бащината къща, родните дървета, съседското момиче, забравените старци, звънът на чановете, росните ливади и едно пастирче – такъв е неговият свят. Свят, който всеки един от нас къта някъде дълбоко в себе си.
Гледала съм и повечето от постановките, с които Ловешкият драматичен театър от няколко години насам гостува на Самоков. Сценографията им отново бе заслуга на Георги Мирчев. Сценичните му решения внасяха атмосфера и достоверност в действието. Майсторското оформление на пространството поставяше акцент в идейния замисъл на драматургията и режисурата.
С настоящата изложба откривам още една от дарбите на този толкова многолик творец. Поет, художник, театрал – Георги Мирчев наистина е целунат от Бог. Самоковци имаме добрия шанс да се срещаме с творчеството му благодарение на дъщерята Мирослава, която от години живее и работи в нашия град.
На 23 юни Георги Мирчев трябваше да чества своя 80-годишен юбилей. Трябваше! Защото липсва на всички, които го познаваха – като човек и като творец. На 12.12.2009 г. той си тръгна от тук, но остана завинаги в земята, която нарисува и възпя с такава отдаденост.
Роден е в с. Дерманци, Луковитско. Завършва театрална живопис в Националната Художествена Академия при проф. Георги Каракашев. Член на три творчески съюза – на художниците, на писателите и на артистите в България. Автор на 15 поетични книги и на също толкова самостоятелни изложби – живопис. Един от основателите на Ловешкия драматичен театър. Автор на художественото оформление на около 200 постановки в Ловеч, страната и чужбина. Носител на годишната награда на САБ за сценография на спектакъла „Как е името ти?“ и на наградата „Ловешки меч“ за стихосбирката „Сугарно“. Часове преди смъртта си за втори път получава наградата „Ловешки меч“ за сценографията на спектакъла „Само за жени“.
Според един високо духовен българин, мисията на човека е да стане сътворец с Бог. Днес, опиянена от словото, озарена от картините на Георги Мирчев, разумявам, че той е изпълнил своята мисия и му благодаря.
Лилия Кинина