Георги Даскалов: Маскарад

На президентските избори през 2001 работех в „24 часа“. Година по-рано се махнах от „Демокрация“ като първи заместник-главен редактор, понеже се скарахме с ръководството на СДС, най-вече с Бисеров и Костов и изгоряхме. Срещна ме главната редакторка Гочева и вика – ела. Не ми беше баш по сърце, ама нали трябва да се яде…

Петър Стоянов беше абсолютен фаворит на онези избори. Направи се един хубав предизборен щаб, в който влязоха хора като Красимир Каракачанов, сега патриот №1 (или 2, или 3, зависи как се погодят с Волен и Валери Симеонов), дубльорът на Станишев в Европейския парламент Петър Курумбашев, Любо Дилов-син и други подобни, които искаха да се закачат за победата, например видната наша журналистка Ива Николова.

Отидох на онзи прочут телевизионен дебат, на който Петър Стоянов помоли водещия Иво Инджев да прочете доклад на службите, обвиняващ Богомил Бонев, също кандидат за президент, в покровителстване на корупцията. Видях как лицата на повечето от присъстващите в залата пребледняха.

Звънят ми после от щаба да ме питат как ми се е видяло. Казах им, че току що са загубили спечелени избори и че последователността е обратната – първо проверяват какви са реакциите и после четат доклада, а не първо четат, а после проверяват.

Ама искам да разкажа друго.

В самия ден на изборите, на втория тур, междинните данни показваха, че Стоянов губи, а Първанов печели. Каква радост настана в „24 часа“, не мога да опиша с думи. А най-много се радваха тези, които дотогава тупаха президента по гърбината и му викаха бат`Петьо. Разказвал съм му после, не можеше да повярва.

В „24 часа“ осъзнах колко е комунизирана България.

Вярвам в пристрастната журналистика. До този момент бях минал през главен редактор на самоковския вестник, криминален репортер, коментатор и заместник-главен редактор на „Демокрация“ и във всеки един момент съм имал ясна, нескривана позиция.

В „24 часа“ беше на мода „обективната“ журналистика. Нещо като прочутата еквидистанция на покойния македонски президент и виден сърбоман Киро Глигоров. Екви, екви, ама все към Сърбия си го влечеше.

Така и обективните български журналисти. Еквидистанция, ама за БКП.

Те сега и обективната журналистка Елена Йончева, и обективният журналист и обективен ДС-ар Тома Томов. Цъфнаха в листите на БКП.

А пропагандата ни е набивала в главите, че са образец на журналистика, върхът на обективността, пример.

Доминираните от такива кадри български медии комунизираха вторично българите. И не защото българите са по-комунисти от чехите и поляците примерно. А защото са конформисти колкото чехите и поляците.

В тази среда е цяло чудо, че България успя да се промуши в НАТО и ЕС, в Европа. Просто заради глупостта на БКП и Виденов през 97-а се отвори един прозорец във времето. Ножът беше опрял до кокала и пропагандата не можа да надвика гнева.

Вината на СДС и неговите тогавашни лидери, най-вече Иван Костов, комуто дадохме цялата власт, е, че не оползотвориха този времеви прозорец пълноценно. Вместо това предпочетоха да се сговарят с комунистите, да галят и ухажват, да се прегръщат и целуват с тези, които, когато през 2001 СДС се сгромоляса, си хвърляха шапките в тавана.

Сега вървим към поредното комунистическо правителство. Прозорецът във времето се е затворил. Обективните български журналисти, обективните и помирителни царедворци, хорошите и доблестни български генерали и полковници, още по-хорошите и най-вече учени български Ентелектуалци и всякакви други социални и други категории се връщат там, където им е уютно. В лоното на майка си. Партията-майка. БКП.

Щото си играхме на обективни.

Но има надежда. Хайдушката същност на БКП е неизменна. И ще се прояви.

Тогава никаква обективна журналистика няма да помогне. И маскарадът ще свърши.

Публикувано на фейсбук страницата на автора.