СамокоВест

Брилянтният моноспектакъл „Великденско вино” – въздигането на сина Човешки до сина Божи

Споделете ни в

Брилянтният моноспектакъл на режисьора Любомир Малинов и актьора Христо Ненов „Великденско вино” е триумф в културния живот на Самоков. 

Едноименната драма на Константин Илиев е поставена за първи път през 1979 година от Леон Даниел. В онова безбожно време, когато религията се смяташе опиум за народа, а църквата оставаше забранено за младите хора място, възпитаникът на немската гимназия си беше позволил да напише пиеса-монолог на един свещеник. При това не кой да е, а монолог на поп Кръстьо, „тоз позор за Бога, туй пятно за храма”! Тогава корифеят Леон Даниел постави „Великденско вино” като политическа провокация и предизвика дълбок духовен шок.

Петнадесет години по-късно, през 1994 г., пиесата е обявена от българските театрали за най-добрата българска пиеса на всички времена, а авторът й е класиран сред първите трима драматурзи наред с Радичков и Йовков.

На Великден поп Кръстьо Никифоров е сам в празната църква Света Богородица. Приготвил е свято причастие, но дори немият клисар Генчо отказва да го приеме от ръката му. Защото то може би е отровно. Убийство чрез отравяне е отмъщението, с което ловешките граждани искат да накажат свещеника, обвинен, че  през 1872 година е предал Васил Левски на турците.

Различният поглед на режисьора Любомир Малинов внася допълнителна сила в пиесата. Решението Немият да остане извън сцена подсилва усещането за безпределната самота на поп Кръстьо. Пиесата се играе във фоайето на читалище-паметник „Отец Паисий” и режисьорът Малинов находчиво е включил вътрешната стълба към втория етаж като естествен елемент в сценографията на спектакъла. Отвъд нея отекват нечленоразделните звуци на Генчо клисаря и се сипят запокитените от него дъски върху анатемосанта от ловчанлии  глава на поп Кръстьо.

В монолога на Кръстьо Никифоров бесът на поруганието ту набъбва и се разширява, ту стихва и преминава в себеобругание. Кръстьо на Христо Ненов представя един гневен, готов за нападки свещеник, поборник във въстанията, но и божи човек, изтерзан и съсипан от гласа на собствената си съвест. В уединението на храма набеденият за предател на Свещенодякон Игнатий шепнешком, но със сила разкрива как всеки един от „ловешките труженици” е могъл да хвърли Левски в ръцете на турските заптиета. Той постепенно развива низкия, предателски, еснафски дух на българина, за да го противопостави на светозарния образ на Апостола.

Включването на портрета на Васил Левски – Обесения в спектакъла е друго изключително сполучливо попадение на творческия екип Малинов-Ненов. Защото каквото и да думаш, каквито и оправдания да изнамериш от очите на Дякона не мож се скри. И тез гледци чисти, всеопрощаващи и незлобливи не ще дадат покой никому до свършека на дните. Окачайки портрета в църквата до иконата на Иисус Христос, поп Кръстьо извежда на преден план близостта на Левски до Бога. Дава измерение на паралела между сина Божий и сина Човешки. Положили себе си в жертва за любов и милост между людете, за свобода и равноправие – предадени, за да възкръснат в своето Безсмъртие.

От късащите сърцето вопли на поп Кръстьо „Изядохме та, Игнатие, изпихме та!”, „Изядохме та, Игнатие, изпихме та!”, великолепно изпълнени от Христо Ненов, всеки от присъстващите се възкачи на кръста на собствената си свяст. Мнозина плачеха, други, подобно жената на Лот, се бяха вкаменили, трети забравиха да дишат. Едва след продължилата минути пауза, нажежена от емоции, публиката избухна в аплодисменти, които дълго не стихваха.

Който е гледал „Великденско вино” на самоковска сцена вече знае! И само този спектакъл да бяха поставили режисьорът Любомир Малинов и актьорът Христо Ненов – ще ги има, ще ги бъде!

2 thoughts on “Брилянтният моноспектакъл „Великденско вино” – въздигането на сина Човешки до сина Божи

  1. Аз не мога да пиша толкова добре, но пиесата ме трогна. Черно белия портрет на Левски ме върна във времето на черно бялата телевизия, когато всеки понеделник след новините предаваха театър. Понякога гледах Шекспир, дублиран на български разбира се. Вие бяхте по добри от Шекспир и от Народния театър в София. Това че залата не беше пълна, е само още едно доказателство че представихте класика.

  2. И аз успях да бъда на една от постановките,кой знае защо в коридора на читалището. Наистина вълнуващ спектакъл! Но имаше неща, които не ми позволяваха на моменти да се съсредоточа,разсейваха ме от тази наистина драматична изповед на свещеника. На първо място това е интериора, светналите модерни аплици по стените, осветеността на зрителската аудитория, постоянно мърдащите глави пред теб. Много по подходящо би било ако бяха запалени само 2 свещника, една приглушена светлина и дори лицето на свещеника да бъде в полумрак. Та това е стара българска църква, почти наполовина в земята, без електрическо осветление и най вече драматизма на изповедта, когато човек се мъчи да оправдае постъпките на себе си и другите,за стигне до покъртителното,разтърсващо признание пред олтара „Изядохме та Игнатие, изпихме та!”,при което ме побиха тръпки и се просълзих!

Comments are closed.