Краткият път към катарзиса

„Не се сетих как ме сурнаха ногите, амен фръкнаха под мене и понесоха ме право към дерето.”

Та и моите ноги така – като чуят за театър и сами фръкват право ка́де театрото.

Извинете архаичния ми словоред, но моноспектакълът на Христо Ненов под изключително прецизната режисура на Любомир Малинов е по текстове на Екатерина Томова. А езикът на тези текстове е оня напевен родопски диалект, от който ти запява и душата, а́ко ли да са жални думите на героите в тях.

„Дерето на елхите” е един от разказите в сборника „Забравени от небето” – малка книжка, написана преди 40 години, но стойността й за българина с нейната автентичност ще бъде вечна. Дори и родопският диалект да се стопи в съвременната лексика, той винаги ще бъде разбираем за четящия, защото тези съкровени слова са стаени в душата и преводът им ти се явява спонтанно, съхранен през поколения в най-нежните гънки на мозъка.

Превърнат в спектакъл, разказът „Дерето на елхите” става част от публиката. Човешката трагедия на един беден родопски селянин, доживял предела на своите години, раздира гръдта и се забива като острие в най-кървящата част на сърцето. Така внушително и детайлно режисьор и актьор водят изповедта на Калин, че да не ти стигне дъх в края на спектакъла. Нямаш време за емоции, чувства се раждат от всеки жест и всяка дума на актьора. Попадат на точното място, осмислят от само себе си трагедията на героя и се развихрят в целия чувствен спектър.

Спектакълът е изграден в малко пространство, пестеливо откъм декори, но изразните средства са богато наситени с детайли. Ръце, очи, дихание, крачка – изпипани, премерени, вплетени в точния момент, градират изповедта на героя, за да я доведат в края на спектакъла в смирение и отчаян опит да забрави себе си и своите грехове. Да изтриеш собственото си съществуване на грешната земя. Цялото режисьорско майсторство на Любомир Малинов е събрано в тези дребни детайли, от които е сътворил този чудесен човешко-греховен спектакъл. От актьорлъка на Христо Ненов те побиват тръпки. Динамиката на неговия разказ от името на Калин следва точната крива, от която зрителят има нужда, за да излезе от театралната зала удовлетворен, че е присъствал на едно значимо и достойно за чувствата му представление.

„Дерето на елхите” е спектакъл, който трябва да се гледа няколко пъти. Времето не стига, за да изживееш, с цялата им сила и всеобхватност, чувствата, които този знаменит тандем пробужда в зрителите.

Ходете на театър, няма по-кратък път за катарзис от пътя между входа и изхода на театралната зала.

Людмила Цветкова