СамокоВест

Горан Благоев пред Faktor.bg: Лицемерието на архиереи и властница убиват църковността на масовия българин

 Breaking News

Горан Благоев пред Faktor.bg: Лицемерието на архиереи и властница убиват църковността на масовия българин

Горан Благоев пред Faktor.bg: Лицемерието на архиереи и властница убиват църковността на масовия българин
април 06
13:31 2015

goran blagoevИстинските послания на Страстната седмица са възможност да се откъснеш от този хаос в света, от този порив към материалното и да погледнеш навътре в себе си
Материализираме църквата, материализираме вярата си и затова се чудим защо и светът така материално консумира вярата
Липсата на взаимност, на мисъл за другия, на усещането за неговата болка като за наша болка – това всъщност е големият проблем на днешния човек, казва водещият на „Вяра и общество“
– Г-н Благоев, започна Страстната седмица, в какво се състои нейното тайнство, каква по-особена семантика имат дните в тази неделя?
– Страстната седмица или седмицата на Христовото страдание е най-усилното време за християните. Това е и финала на Великия пост, който продължава шест седмици – започва с Местни заговезни и свършва на Възкресение Христово. През цялото това време истинският вярващ християнин стои като Христов войн на своя пост и бди върху своето тяло, върху душата си и своето поведение, вглеждайки се в себе си, преодолявайки всички онези недъзи и страсти, които го отдалечават от свещения път, който ни е показал Христос. Страстната седмица, обаче, е и най-усилното време – на най-усилното стоене на този пост. От една страна, тази седмица, както и първата седмица след Сирни заговезни, е време на големите лишения. Първите три дни от Страстната неделя, от гледна точка на хранителния режим, се яде изключително постна, суха храна, няма дори малката радост от това да се консумира храна с олио. Единствено във Велики четвъртък, който е по-особеният ден – на Тайната вечеря, се позволява храна с олио. Кулминацията е на Разпети Петък, когато всеки вярващ християнин се опитва да спазва строгия пост, когато не се яде нито храна, нито хляб и не се пие вода поне до 3-4 часа след обяд, а някои дори се въздържат целия ден. В този смисъл, от гледна точка на хранителния режим, това е много усилно време за вярващите. В него призванието е наистина да можеш да се изолираш от околния свят и още веднъж да се концентрираш върху целта на своето пътуване към Христос. И поглеждайки какво той е претърпял през тази Страстна седмица, да се опиташ и ти да понесеш своя кръст, така че да постигнеш духовното пречистване за Христовото Възкресение. Това е един изключително индивидуален път. Църквата само задава посоката, тя ни задава ориентирите чрез богослуженията, които отслужват. Но това кой и как го извървява този път – зависи само и единствено от личната мотивация.
Но като говорим за Страстната седмица единствено от гледна точка на Християнството, в едно силно секуларно общество, каквото и да кажем, то изглежда много отвлечено, едва ли не някакъв ритуал, който трябва да спазваме, с който трябва да се съобразим. А някак си нещата остават извън нас. Затова, когато говорим за Страстната седмица, трябва да имаме предвид, че говорим единствено и само за това, което казва Християнството. То няма как да се нагажда към света, защото това, което казва учението на Исус – светът го отрича, пренебрегва, обръща му гръб. Това всъщност е големият проблем на света.
– Разбира ли българинът смисъла на тези най-тежки дни от живота на Христос или остава повече подвластен на своето суеверие?
-Ще се съглася с вас, защото се опасявам, че нямам основание да не го направя. Това, което видях вчера на Входа Господен в Йерусалим и на Цветница, както у нас е по-известен празникът, а и това, което се случва на Разпети Петък са достатъчно показателни. Масово българинът отива в църква по големите празници, за да запали свещ за здраве, да си вземе върба, ако раздават върба, да си вземе здравец, ако раздават здравец. В 12 вечерта на Великден хората са в храма, за да чуят „Христос Воскресе“ и да се чукнат с червено яйце. А всъщност „Христос Воскресе“ не е финала, а поставя началото на празничното богослужение. Затова чукането с яйца за всеки вярващ християнин настъпва чак около 2-3 часа след полунощ, когато свършва празничната Света литургия. Вчера ги наблюдавах хората – свършва службата, а те чак тогава – наспали са се, закусили са, пили са кафе и чак тогава идват в храма. Така са решили – в неделя е Цветница, да отидем да се разходим до църквата. Тоест, превърнали са църквата по време на празниците в една от спирките на нашия празничен маршрут за разходка. Няма как да се случат нещата, когато ние на празник отиваме в храма, така както ще отидем в кафенето, в ресторанта или на кино. С други думи, българинът не превръща Християнството в център на своя живот, пътя си до храма – в централен свой път, а църквата – централното място. Оттам и голямото разминаване, оттам идва суеверието и неразбирането на християнския ритуал.
– Сякаш изкушенията на ежедневието подменят страданията на нашия Господ?
– Навсякъде по медиите се споменава за Страстната седмица, за седмицата на Христовите страдания и до там. След това ни залива информация за цената на агнешкото или къде можем да си купим по-евтино агнешко, или къде внасят по-качествени яйца от щастливи кокошки, сякаш това е най-важно. Ами представете си, че не дай си Боже, в нощта срещу Възкресение стане страшен катаклизъм и няма да можем да седнем на масата, нито да се чукнем с яйца за празника. Къде отиваме, ако трапезата и червените яйца са центърът на нашия празник, ако това е центърът на нашия живот. Ето затова Християнството ни дава стожера Христос – когато стане голямо бедствие, дали ще е в радост или в страдание, дали ще е прекрасно или трудно време, когато имаме стожера Христос – нищо не може да ни уплаши, нищо не може да разклати, нищо не може да ни травмира. Ние сме травмирани и изпадаме в ужас от всевъзможните кризи, които ни връхлитат, сякаш кризата е нещо, което сега възниква и само ние сме ощетени от нея. Сякаш в криза не са живели поколения преди нас, та ние изпадаме в паника. Защо? Защото възприемаме по един изключително материален начин света, в който живеем. Това е едно от хубавите послания на Страстната седмица – възможност да се откъснеш от този хаос в света, от този порив към материалното и да погледнеш малко навътре в себе си. Да се опиташ малко повече да вървиш по пътя на Христос защото Исус също е имал избор – да тръгне по пътя на страданието, да понесе неимоверните изпитания и мъки. Ние дори не можем да си представим, колкото и изследвания да има, какво е това кръстна смърт, какво е това да бъдеш разпнат на кръста. Това е било една от най-жестоките наказания, което човешкият мозък е можел да измисли и ти доброволно да го приемеш в името на изкуплението на греха, като същевременно с това да си имал избор – да оставиш света да продължава да тъне в грях и да бъде в плен на дявола. Но Христос го приема и в това голямото предизвикателство днес – вървейки след Христос, човек да носи своя кръст и да преодолява себе си. И всъщност Страстната седмица може да бъде едно голямо послание към всеки един човек – това, че имаш избора наистина да пренесеш своята жертва за другия, независимо дали той ще я приеме, дали ще ти благодари за тази жертва, и дали ти великодушно ще я принесеш, знаейки, че по този начин ще му помогнеш. Тази жертва ние може да принасяме ежедневно – в грижата към ближния си, в нормалните ни отношения с околните. Многопластови са нещата, но всеки, според мен, ако е достатъчно обърнат към себе си, в борбата със своето его може да намери начин да понесе своя кръст и да принесе своята жертва. И това е смисълът на Страстната седмица и посланието за целия наш живот. Това, че в крайна сметка човек е призван не да живее сам за себе си, не да задоволява егото си, не да мисли най-напред кое на него ще му е добре, а как може да бъде полезен за другите, как може да направи другите щастливи, и чрез щастието на другите да намери своето собствено щастие. Тоест, призванието на християните е ние да се осъществяваме чрез другите. Да – пътят на спасението за всеки е индивидуален, но той е немислим без връзката ни с другите. Не случайно християните изграждат общност, която се нарича църква. Това не е институция, а общност, в която и чрез която се спасяваме.
– Папа Франциск преди дни даде поредния добър урок – изми краката на 12 затворници, нарушавайки за първи път канона – сред тях бяха 6 жени. Защо българските архиерей сякаш се гнусят от подобни дела, пример за които ни е дал и сам Исус, и се държат повече като съдници?
– Аз мисля, че това, което извърши папа Франциск се приема критично не само от българските архиереи. Това, което прави той, не се харесва и от католическите прелати, защото това е много силен упор към тяхното поведение и съвест. Папа Франциск е невероятно изключение в Християнството и точно заради това той е и един изключителен пример. Наистина нашите архиереи някак си са се откъснали от обществото и си живеят в своя феодален порядък на една самодостатъчност и на удобна връзка с власт имащите. Но пък, нека като удавници да се хванем за сламчицата – за добрия пример, който даде за първи път наш патриарх. Миналата година за рождения си ден патриарх Неофит призова: Не ми носете подаръци, подарете средствата за бедните, за бедстващите. Все пак някакво зрънце беше посято, някаква крачка беше направена. Трябва да го има този заразителен пример – мечтая си да видя български архиерей, който наистина ще отиде в затвора да разговаря с тези хора, или да отиде в приют за бедни хора или ако щете – след светата литургия да запаше престилката и да раздаде в една социална кухня храната на нуждаещите се. Веднъж в годината да го направи, но да се срещне с истинското лице на бедността и страданието. Тогава струва ми се, че и висшият ни клир ще бъде по-критичен и в отношенията си към власт имащите. Не да се чуди какви ордени да им даде като знак за „благодарност“, затова, че са ощастливи църквата с един или друг върнат имот. Не, това е големият цинизъм – че ние страшно много материализираме църквата, материализираме вярата си и затова се чудим защо и нейният свят така материално консумира вярата.
– Но владиците и висшите духовници изобщо отказват дебат по тази тема, какъв е тогава пътят?
– Струва ми се, че преди да упрекнем нашите архиереи, трябва да погледнем самите себе си и особено подходящо за това е времето на поста. Не случайно един от нашите съвременни богослови казва – постът е милост. Тоест, във времето на поста ние трябва да сме изключително много състрадателни, духовни. Разбира се, не да ограничим това състрадание само в 40 или 50 дни, колкото е Великият пост, а постоянно да се опитваме да бъдем такива. Това е именно част от връзката ни с другите. Но постът е това усилно време, което да ни подтикне, ако досега не сме били толкова милосърдни и състрадателни, да започнем да бъдем такива. Колко от нас, например, ще отидат и ще подадат ръка в буквалния смисъл на един беден човек. Ежедневно минаваме покрай клошари, но колко от нас се спират, за да поговорят с тези, хора, да оставим настрана левчето или монетката, която ще хвърлим в чашката или шапката им. Тези хора имат повече нужда от внимание, а не толкова от една петолевка. Идват празници, а колко от нас са се замислили, че на трапезата ни трябва да има място и за един беден човек или нуждаещ се. Колко от нас са позвънили на съседа си, който е в нужда или може би е сам, защото децата са му чужбина или така се е стекъл животът му, че да няма с кого да посрещне празника. Липсата на взаимност, на мисъл за другия, на усещането за неговата болка като за наша болка – това всъщност е големият ни проблем. И каквито архиереи да имаме, ако ние сами не ги търсим тези нещо, ако ние сами не стремим към тях, такива ще са ни духовниците. И колкото и да изтъркана тази фраза тя е много вярна – политиците са такива, каквото е обществото, а архиереите са такива, каквато е църковната общност.
– По време на тези Светли празници натрапчиво ни изкушава въпросът – имат ли морално право политиците ни да влизат в църква, да чакат Възкресението?
-Вие ми напомняте за един случай във византийската история, когато един Константинополски патриарх спира императора да влезе в храма „Св. София“, защото е уличен в убийството на своя предшественик. У нас няма как да се случи, защото без да идеализирам църквата тогава и при всички извращения, за които знаем, в християнската цивилизация основното в богослужението е било Евангелието. Животът според Евангелието е стремежът да се живее по евангелски. Тук няма как това да се случи, защото църквата е много откъсната от това, което казва Евангелието. Църквата много изгодно жонглира – от една страна казва – ето, ние трябва да сме индиферентни към изкушенията на обществото, да не сме политически ангажирани, което е някакво пристрастие. От друга страна, обаче, много изгодно се възползва от светското по отношение на своите имоти, например, или на средствата, които може да й бъдат отпуснати по линията на някой европейски фонд. Това лицемерие няма как да не бъде забелязано от хората и в известна степен, според мен, това работи срещу църковността на масовия българин. Архиереите са безкритични към едно или друго безобразие на политиците поради опасенията си, че могат да бъдат упрекнати в политически пристрастия. Тоест, ако ние сега критикуваме сегашния управляващ, може да ни упрекнат, че симпатизираме на опозиционната сила, която е пълен абсурд. Защото призванието на църквата е да бъде моралния коректив на обществото, а не съдникът. И когато виждаме, че се случват безобразия, както беше преди две години – хората излязоха на улицата, но църквата много късно започна да говори за това, което се случи. Тя можеше да реагира много по-адекватно на общественото недоволство, което изкара хората на улицата и пред парламента. Вярно е, че патриархът го направи, което беше пак някаква положителна стъпка, но го направи по един изключително половинчат начин.
– Но така се налага усещането, че християнството е по-близо до властта и капризите й, отколкото до болките на хората?
– Голямото изкушение на Християнството у нас е тази негова абсолютна вкопченост във властта, което до голяма степен му пречи да се обърне към хората. Голямото предизвикателство пред нашите архиереи е да бъдат все по-критични към това, което се случва в обществото и това, което задават като поведение и модел политиците. За съжаление наблюдаваме, че се случва един невероятен алианс между висшия клир и силните на деня, който е изграден, според мен, на базата на една взаимна изгода. Но за съжаление той не работи за интересите на обществото. Тоест, ние се връщаме към най-уродливите модели на феодализма, когато феодалът и архиереят са едно, а отдолу има една абсолютно експлоатирана маса, която остава едва ли не сама на себе си. Това не трябва да се случи в съвременната църква. Имало е светли умове, които са били истински коректив на обществото. Ето, например, един Йоан Златоуст е бил изпратен на заточение, защото си е позволил да каже на византийската императрица, че това, което върши, не е съвсем богоугодно и не е за пример на обществото. Или ако щете един Йоан Рилски с посланието си към свети цар Петър – какви неща му казва за него и за държавата. Отшелникът в дълбините на Рила планина е много по-адекватен за онова време от който и да било български феодал тогава. Примерите ги има, въпросът е да имаме силата да следваме тези примери, но за съжаление архиереите не го показват. Защото може би е по-изгодно е да си замълчиш пред недъзите на управляващите, но да получиш от тях финансовата подкрепа и фалкона да отидеш и да донесеш благодатния огън от Йерусалим. В същото време пък управляващите да получат една молитва нещата в държавата да се оправят. Ами то ако ставаше така – с една молитва на Божи Гроб, ние да очакваме благоденствие? На Божи Гроб тогава няма да можеш да си пробиеш път от всевъзможни патриарси и архиереи, които ще ходят да се молят за своите държави. В момента ние виждаме как на най-висше държавно ниво сработва механизмът на суеверието. Ние финансираме църквата в нейните нужди, срещу което очакваме църквата да се моли за благоденствието и успеха на нашето управление. Много е суеверно, много елементарно, на много плоско ниво се поставя вярата. И от там нататък не можем да очакваме нещо повече от българското общество, защото то вижда и следва този пример.
Интервю на Мая Георгиева

Related Articles

0 Comments

No Comments Yet!

There are no comments at the moment, do you want to add one?

Write a comment

Write a Comment

Latest Comments

Експертна група...човек трябва да има визия, излъчване а не да си гледа в краката....

Любка Каймаканова...... Съболезнования.......

Тъпа си като леля ти Коца!...